Йерней Лоренци: Това със сигурност не е драматичен театър... Романът е рамката, а неговите семена са тези, от които израстват нашите истории... Всичко е свързано със споделянето и това преживяване е просто невероятно...
Как изглежда физиката на тъгата? Зейнала, огромна, грозна, празна. Или може би обратното – препълнена с истории, спомени, гласове, тела, вещи, музика, смях, смърт. С всичко онова, което животът оставя след себе си, когато продължи напред, без да ни попита готови ли сме да го изпратим.
В спектакъла „Физика на тъгата“ на Йерней Лоренци, в Народния театър, тъгата не е просто чувство, което може да бъде назовано, разказано или изиграно. Тя е материя. Има тежест, плътност, температура, собствена гравитация. Привлича историите към себе си, смесва ги, разтваря границите между личното и общото, между спомена и настоящето, между смешното и непоносимото. И накрая ни оставя с усещането, че сме участвали в един необичаен пир – пир, на който се яде, пие, пее и разказва, докато смъртта стои на съседната маса. Без да бърза. Защото знае, че всички ще се срещнем с нея.
„Покажи си лицето, покажи как пиеш вода“, казва някой на Минотавъра. Всъщност, това е единственият „пряк път“ към едноименния роман на Георги Господинов. Колкото пряк, толкова и индиректен – заради цялостното усещане за едно (не)поискано бутафорно щастие, от което се раждат истории за тъмнина и смърт. Показването на лицето, самият жест на пиене на вода, привидно елементарното доказателство, че съществуваш, се превръщат в нещо повече от сценично действие. В тях се побира въпросът как изглежда човекът, когато престане да бъде символ, мит, герой или удобна фигура в чужд разказ. Как изглежда, когато просто е жив...
Има ли добри хора, които да не ти пресекат глътката? И пей, докато пиеш, докато се опитваш да не пресъхнеш от собствената си самотност. В тази сценична вселена пиенето, пеенето, говоренето и мълчанието се оказват различни форми на едно и също усилие – да останеш в света, без да се удавиш в него. Да споделиш нещо от себе си, без да си сигурен дали отсреща има кой да го понесе. Да разкажеш историята си, преди да е станало късно. Или след като вече е станало късно, защото времето не се интересува от нашата готовност.
Времето е тук и сега, с точност до секундата. Но тази точност не ни приближава непременно до разбирането му. Напротив, колкото по-прецизно е измерено, толкова по-осезаемо става неговото безразличие. То не спира, за да можем да го срещнем със задна дата, да се върнем към него и да поправим нещо, да кажем неизреченото или да прегърнем онзи, когото сме оставили да си отиде. То още по-безмилостно стреля по нас. В спектакъла времето е едновременно сценична рамка, машина за спомени и невидим палач. А ние сме онези, които се опитват да го надхитрят с разкази.
Аз сме?...
Дори знанието за езика е пренаписано по един много емпатичен начин – като „Аз сме!“. Изречение, което звучи като happy-end story – емпатично, почти безтегловно, като казано от Господинов, но не в книга. В него има детска наивност, езикова непослушност и някаква утопична вяра, че азът може да се освободи от самотата си, ако престане да се мисли единствено в единствено число. „Аз сме!“ не е просто езикова игра. То е опит за преодоляване на индивидуалното съществуване, за преминаване от „аз“ към „ние“, без едното да унищожава другото. Малка формула на общността, произнесена в свят, в който толкова често не успяваме да се срещнем дори когато сме един до друг.
Но дали това е щастлив край? И дали щастието изобщо е възможно без уговорки? При Лоренци дори надеждата носи своята тъга. Тя е едновременно утешителна и малко подозрителна, защото изглежда твърде красива, за да бъде напълно истинска. Сякаш ни е необходима една езикова грешка, за да повярваме, че можем да бъдем заедно. Сякаш само ако променим граматиката, ще успеем да променим и съдбата.
Тайни от детството
Истинските истории са част от физиката на тъжно-смешното разказване. Връщаш се към нещо с тъга и носталгия, а всъщност то е много смешно. И обратно – разсмиваш се, за да не заплачеш, или защото вече си забравил, че някога си плакал. Докато четем, откликваме – и на физиката, и на тъгата. В театъра този отклик придобива тяло, глас, продължителност. Историята вече не е само онова, което си спомняш, а онова, което се случва между теб и човека, който я разказва. Смехът и тъгата престават да бъдат противоположности. Те започват да се разпознават като съучастници.
Актьорите разказват своите тайни от детството. Звучат толкова естествено, сякаш ги разказват за първи път, сякаш импровизират с думите, сякаш точно сега, току-що, се връщат към тях. Но само един поглед нагоре, към изписаните със ситен шрифт английски субтитри, показва, че всичко е... театър. Припомня, че това все пак е Йерней Лоренци. Огромен режисьор. Личност. Класа. Човек на сцената, успял да превърне в театър част от личната биография на Александър Тонев – с неговите магарета, Винченцо с козите, Стелиан Радев с припикания чимшир, Албена Ставрева с нейния бостан, грозното бебе Духовникова и още, и още...
Тук се проявява едно от големите умения на Лоренци – да превърне конкретното в универсално, без да отнема от него неговата нелепост, неудобство или интимна особеност. В съчетанието на тези дребни, лични, понякога комични подробности постепенно се очертава един общ пейзаж на паметта...
Между сълзата и смъртта. Защо?...
Има нещо садистично в това да се целиш в най-тънката струна на събеседника – между сълзата и смъртта. Да поискаш от другия да отвори най-уязвимото място в себе си и после да го превърнеш в общо преживяване. Смъртта, която продължава в друг разказ, с друга тъга, още по-силна физически. Защото всяка следваща история не отменя предишната, а я надгражда, удължава, натежава върху нея. Болката се оказва заразителна, но не по начина, по който обикновено мислим за заразата. Тя не ни прави непременно по-нещастни. Понякога ни прави по-способни да разпознаем чуждото нещастие.
Театърът като раздумка. От 19:00 до 20:48 ч. се разказват истории. Часовникът сякаш изпълнява обикновена административна функция – отбелязва началото и края на едно събиране, в което някой говори, друг слуша, трети се смее, четвърти си спомня. И все пак, тези часове и минути са част от режисурата на преживяването. Раздумката не е безформена. Тя има ритъм, последователност, паузи, натрупвания, субтитри... Привидната небрежност е внимателно подредена. Някой знае кога да продължи, кога да замълчи, кога да остави историята да увисне във въздуха, без да я спасява с обяснение.
Пауза. Детски смях на запис. Ехото на сълзите прокънтява още по-категорично. Този смях е едновременно утеха и заплаха. Той идва от другаде, от време, което вече не е наше, или от време, което все още не сме успели да изгубим. В паузата се чува онова, което разказите са оставили след себе си. Не тишина в чистия смисъл на думата, а остатък от гласове, които продължават да звучат, когато вече няма кой да ги произнесе. Детският смях напомня, че животът е бил тук преди нашите обяснения за него. И ще продължи да бъде тук, след като обясненията ни престанат да имат значение.
Забавно и тревожно
„Не ви показвам среден пръст, просто ви показвам средния си пръст“, казва един от разказвачите. Забавно и тревожно. Буквалност, която се преструва на невинност. Абсурд, който няма нужда да бъде обясняван. Комизъм, който се ражда от отказа да се признае очевидното. Понякога езикът не прикрива истината, а я излага на показ по толкова нелеп начин, че вече не знаем дали да се смеем, или да се притесняваме от собствената си реакция. И точно в тази колеблива зона се разполага тъжно-смешната физика на човешкото...
Тишината, която вече не се чува. Може би това е най-точното описание на пространството, което спектакълът постепенно из(г)ражда. Тишината не е липса на звук, а натрупване на всичко, което вече е било казано и което продължава да отеква в нас. Тя е след смеха, след признанието, след разказа за смъртта. Тя е онова, което остава, когато думите са изчерпали възможностите си, но чувството не е приключило...
Да си играеш на къща, дом, близост, любов… Да разиграваш формите на принадлежността, да ги строиш и рушиш, да се опитваш да повярваш, че ако подредиш предметите достатъчно внимателно, ако намериш правилните думи, ако седнеш до правилния човек, ще успееш да задържиш живота на мястото му. Но домът не е гаранция срещу самотата. Близостта не е гаранция срещу загубата. Любовта не е гаранция, че ще успеем да се разберем. Понякога всичко, което можем да направим, е да играем на къща, докато някой не ни повика отвън. Или докато не разберем, че къщата вече я няма...
Най-тъжният стендъп
Времето не спира, за да го срещнем със задна дата. То още по-безмилостно стреля по нас. И колкото повече се опитваме да го настигнем чрез спомена, толкова по-ясно разбираме, че споменът не е връщане. Той е ново преживяване на онова, което вече е приключило. В него миналото се променя, защото ние самите сме се променили. Следва най-тъжният стендъп, в който смъртта е самотно занимание. И пак смърт. И пак. И пак. И още смърт. Без тъга! Толкова много смърт. Онагледена, одухотворена, обяснена в детайли, изговорена, изплакана, изстрадана, съпреживяна...
Смъртта е самотно занимание, но разказването ѝ може да бъде колективно. Личната болка е неповторима, но нейното изговаряне я прави споделима. Смъртта отделя хората един от друг, но разказите за нея ги събират...
След това идват по-ведрите спомени. Всичко е физика на тъгата. Раждане. Деца. Тъкмо когато сме преминали през поредицата от смърти, животът се появява не като отговор, а като нова загадка. Раждането не отменя загубата, както и детството не е гаранция за щастие. Но те връщат на сцената възможността за начало...
Нима ние сме народ, който може да се радва истински, камо ли на другия? Народ, който може да се смее истински, камо ли на себе си? Смехът в това представление е достатъчно особен, за да ни накара да се усъмним в собствените си навици. Ние сме народ на вицовете, на самоиронията, на черния хумор, на смеха в най-неподходящия момент...
Лека им пръст...
„Веселата“ част отново е вдъхновена от „опаката“ част на тъгата. Пейджър, тетрис, тамагочи, нинтендо, нокиа с фенерче, айфон 4, видео и аудиокасети, касетофон, грамофон, магнетофон, радиоточка, телевизор „Опера“, мотопед „Балкан“, пишеща машина – лека им пръст на всички, плюс минута мълчание за всички вещи, които населяваха миналото ни.
Това е своеобразен некролог на предметния свят, в който сме живели. Каталог на технологиите, които някога са били бъдеще, а днес вече са история. Нещата, които сме държали в ръцете си, които са определяли ежедневието ни, които са ни свързвали с другите и са ни помагали да измерваме собственото си време. Всяка вещ е малък паметник на една отминала епоха, но и на версията на самите нас, която вече не съществува...
Днес предметите се сменят толкова бързо, че едва успяваме да се привържем към тях. Но споменът не следва скоростта на технологиите. Той задържа и най-обикновената вещ, ако тя е била част от някакъв живот. Затова минутата мълчание за всички тези предмети е едновременно пародия и истински ритуал. Лека им пръст на вещите, които ни надживяха по един особен начин – не като физически обекти, а като следи от нашето присъствие в света...
Да си дойдем на думата...
Имало ли е секс при социализма? А социализъм в секса? Имало е „Пред прага на интимното“ и „Мъжът и жената интимно“…
Тук хуморът позволява да погледнем към миналото, без да го идеализираме, но и без да го превръщаме в обект на лесно превъзходство. Защото ние, съвременните хора, също имаме своите табута, своите нелепи представи, своите „прагове на интимното“. Само че те са облечени в друга лексика, в други технологии, в други претенции за свобода. Може би след време и нашите ритуали на интимност ще изглеждат също толкова комични, колкото днешните ни изглеждат онези от социализма.
След това се заформя оркестър без име – Радев на китарата, Петков на ударните, Мезеклиев на контрабаса, Ганев на цигулката, Тонев на клавишните, за един „весел“ кавър на „Веселина“. Обяснение в любов един към друг с Je t'aime... moi non plus.
Музиката променя режима на общуване. Разказвачите стават музиканти, сцената се превръща в пространство за колективно изпълнение, а индивидуалните биографии намират друг начин да съществуват заедно. Оркестърът няма име, но има лица, тела и инструменти. Той е временна общност, сглобена от различията между хората, от техните умения, гласове и присъствия. Няма нужда да бъде съвършен, за да бъде убедителен. Важното е, че се случва пред нас и че никой не може да го изпълни сам.
Минотавърът...
Минотавърът – катарзис, лакмус, цедка, филтър на човечността. Излишният друг. Изоставеното дете. Безполезният пастир – ехо от отвъдното, екот отвъд ехото, което стреля и рикошира в нищото и някъде. В спомена, в отминалото бъдеще или в никога неидващото сега. С песен на песните.
В ролята е актьорът Димитър Николов, 34-годишният безспорен талант на Народния театър, който носи на крехкото си тяло цялата остатъчна тъга, която колегите му не са пренесли на сцената. Непосилно присъствие, но едновременно с това магнетично и достатъчно „магично“, за да задоволи прословутия „висок“ вкус на Лоренци за поредната му среща в театъра между всекидневието и митологията.
Николов превръща тази непосилност в сценична енергия. В неговото присъствие има нещо едновременно крехко и непреодолимо, сякаш тялото му събира онова, което останалите истории са разпилели. Той не стои извън човешкия свят като екзотично изключение, а го оголва. Кара ни да се запитаме кой всъщност е чудовището – онзи, който изглежда различен, или онези, които са го оставили сам...
Самият Георги Господинов, говорейки за „Физика на тъгата“, припомня думите на своя герой Гаустин, че има само детство и смърт, и нищо по средата. „Това, което ще видим, е поставяне на тези две крайни състояния, на тези два крайни епизода от човешкия живот, по много хубав начин, минаващи през личните истории на актьорите“, казва още писателят.
Минотавърът „говори“ през цялото време. Спешното клане, без излишна суета и шум, с музика на живо. Проговаря с „ослепителна“ тишина, за да разкаже и той своята история, своята тъга. Тъга, облечена във физика, бит и обекти, в риза от колекцията на Нелсън Мандела...
(игра с) Публиката
Актьорите канят публиката да изпълни това „натегнато“ пространство и отново звучи Je t'aime. Зрителите (вече) не са просто свидетели на чуждите истории, а тела, които споделят същия въздух, същото време, същото очакване...
Ембрион. Живот. Математика на живота по алгоритмите на Бог. Калина. Отново начало. Отново тяло, което тепърва ще се появи на света. Ембрионът е живот в най-концентрираната си форма – възможност, която все още не е станала биография. Той е обещание, но и загадка. В него има цялото бъдеще, без нито една гаранция за това какво ще се случи.
Капсулата на времето е един от онези жестове, които се опитват да измамят смъртността, като оставят следа за бъдещето. Поставяме нещо в затворено пространство, надяваме се, че някой ще го открие, че ще разбере кои сме били, че ще разпознае в предметите и думите ни нещо от собственото си настояще. Но капсулата е и признание за отсъствието... Защото „нищо не се е случило, освен живота в цялата му пълнота“, и в това се намира една от най-дълбоките връзка между спектакъла и романа.
И дори, когато и за секунда си мислим, че това представление не е по Георги Господинов и „Физика на тъгата“, то всъщност е изцяло Господиново – пропито от неговия дух, от неговия поглед, от неговия вкус, от неговата човешка любов и омраза. Което, ведно с обожанието му към театъра и актьорите, превръща сцената в истинска господ(и)н(ов)а арена.
Четири часа и половина, които се усещат като... четири часа и половина. И в това няма нищо лошо. Защото времето е относително точно толкова, колкото и тъгата. И двете са способни да се разтеглят, да се сгъстяват, да променят усещането ни за собственото ни присъствие. Но нито едното, нито другото изчезва, само защото сме пожелали да бъде по-кратко. Продължителността на спектакъла е част от неговия характер.
Четири часа и половина са много. Това е факт, който не бива да бъде заличаван в името на възторга. Има моменти, в които натрупването на истории, смърти, спомени, предмети и музикални отклонения може да изглежда прекомерно. Има опасност отделните фрагменти да се конкурират за вниманието ни, вместо да се допълват. Но продължителността има и своята вътрешна логика – тя отказва да превърне тъгата в кратък, удобен, лесно консумиран емоционален продукт... Пир, в който смъртта е навсякъде, но животът не е победен от нея. Един пир, в който душата ликува, тъгувайки.
„Физика на тъгата“ е с участието на Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова, Христо Петков. Драматургията е на Дино Пешут и Йерней Лоренци, сценограф – Бранко Хойник, костюмограф – Белинда Радулович, композитор и асистент-режисьор – Жига Хрен, художник на осветлението – Мариана Хлебникова.Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
