Йерней Лоренци: Всички митологии са проекции на нашия вътрешен живот

Той е сред най-разпознаваемите имена в европейския театър през последните две десетилетия. Трудно може да бъде описан само чрез спектаклите, наградите или международната си кариера. Роден е в Любляна през 1973 г., където завършва режисура, но отдавна е надхвърлил представата за режисьора като авторитарна фигура, която налага визията си върху текста и актьорите. В „неговия“ театър режисьорът е по-скоро посредник и създател на пространство, в което се срещат различни човешки гласове...

През годините Йерней Лоренци изгражда език, в който класическите драматургични структури често отстъпват място на личната история, на паметта, на ритуала, на колективното преживяване. Работата му върху текстове на Шекспир, Ибсен, Еврипид, Хьолдерлин, Достоевски или съвременни автори сякаш винаги е белязана от стремежа да открие не толкова сюжета, колкото човешкото ядро зад него. Представленията му изглеждат като общностни церемонии, в които актьорите не играят персонажи, а споделят собствената си слабост и ранимост...

За него сцената не е място за демонстрация на интелектуално превъзходство. Напротив, открито се противопоставя на театъра, който поучава или се самовъзвеличава. Вярва, че истинското изкуство започва там, където човек се осмели да не знае, да се съмнява и да търси заедно с другите.

В личен план Лоренци изглежда движен от същото неспокойствие, което определя и творчеството му. Нарича това състояние „немир“ – дума, която използва като най-близко определение за самия себе си. Не тревога, а вътрешна неспособност за застиване, усещането, че човек винаги трябва да продължава да търси. Това състояние се превръща и в основен двигател на работата му. „Собствената ми тъмнина е най-важният източник за това, което правя“, казва той без патос и без желание да романтизира страданието, и с убеждението, че всички митологични истории в началото са съвсем конкретни човешки истории, дори повече – те са проекции на нашия вътрешен живот.

Именно тази комбинация от чувствителност и съмнение го отличава. Лоренци не говори като режисьор, който притежава отговорите. По-скоро като човек, който непрекъснато задава въпроси – за паметта, самотата, границите на човешкото съществуване и възможността хората действително да бъдат заедно. Неслучайно, в работата му толкова важни са темите за общността и колективността. В свят, който все повече насърчава индивидуализма, той продължава да вижда театъра като едно от малкото места, където е възможно истинско споделено преживяване.

По повод „Физика на тъгата“, която поставя в Народния театър, говори за театъра като за оазис – пространство, в което хората могат да надскочат собствените си малки егота и да се срещнат истински. Тази идея вероятно описва най-точно не само неговия творчески метод, но и личната му философия. За него театърът не е въпрос на власт, а на доверие, на слушане и общо усилие, а не на контрол и индивидуален успех. Въпреки биографията си, продължава да говори за себе си като за човек в процес на търсене, който все още се вълнува от същото, от което се е вълнувал в началото – да стигне до нещо по-дълбоко от личната история и онова, което свързва хората отвъд различията им.

Снимка: Даниел Димитров

Как се намира театрална форма за текст, който съзнателно се противопоставя на линейния разказ, и е нещо като лабиринт от истории, времена и гледни точки?

- Да, това е наистина важен въпрос. Защото драматургията на „Физика на тъгата“ е много специфична. Както казахте, тя не е линейна. По някакъв начин е лабиринт или мозайка. Георги (Има предвид Георги Господинов, авторът на „Физика на тъгата“ – бел. а.) непрекъснато прескача между различни времеви периоди, емоции и принципи на писане. Постоянно сменя формите. Но именно това е смисълът, защото животът е такъв. Животът не е линеен. А Георги много добре осъзнава това и знае, че не може да побере живота в една линейна форма.Това беше една от най-важните отправни точки.

Каква тогава би могла да бъде драматургията на спектакъла? Мисля, че намерихме път, че отворихме интересно пространство, особено чрез историите на актьорите. Да, това е един от методите ми. Разбира се, зависи от материала. Миналата година поставих „Крал Лир“ и там подходът беше различен.

Познавам почти всичко, което Георги е написал. И да, той е личен автор. Тръгва от себе си, но това не е единствената гледна точка. Именно това много ценя в писането му. Той започва от себе си, но е наясно, че сам по себе си не е достатъчен, ако мога така да кажа, или непрекъснато променя собствената си позиция. Преминава от първо към трето лице и така нататък.

Познавам „Естествен роман“, „Времеубежище“, „Смъртта и градинарят“, както и някои от разказите му. Харесвах го още преди да започнем разговорите за спектакъла. Мисля, че това е важно. Срещнах се с неговите книги, още преди да го срещна лично. Влюбих се в творчеството му, преди да се запознаем. Смятам, че това има значение.

Има ли тъга, която не може да бъде превърната в театър?

- Леле! Това е добър въпрос. Но не, може би няма такава. Може би всичко е възможно. Може би това е магията на театъра. По някакъв начин всичко е възможно. Освен смъртта, вероятно.

Имали сме само девет репетиции и вече, в известен смисъл, отворихме толкова много материал и свършихме наистина много работа. Така че до момент вярвам, че почти всичко е възможно. И по някакъв начин сме на добър път. А тъгата, разбира се, има много лица.

В романа Минотавърът е една от най-трогателните фигури – чудовище, което всъщност копнее за разбиране. Как четете този образ днес?

- На първо място, той е много важен и за мен, и за нас, за спектакъла. Цял живот се занимавам с митология, включително и на сцената. Начинът, по който Георги мисли митологията, е много близък до моя. Всички митологични истории в началото са съвсем конкретни човешки истории. След това се превръщат в големи разкази, губят своята тежест, издигат се в небето, а небето е като екран в киносалон. Всички митологии са проекции на нашия вътрешен живот.

А Минотавърът и начинът, по който Георги го вижда и усеща... (Замисля се – бел. а.). Ние живеем в свят на погрешни тълкувания, а той е тяхна жертва. Чувството, което носи в себе си, ми е много познато, усещам го дълбоко. То е свързано със самотата, но не със самотата като липса на хора около теб. То е нещо по-дълбоко, нещо, което е трудно да се назове.

Снимка: Даниел Димитров

Минотавърът е изключително важен и ще бъде много важен за нашия спектакъл. Вече работихме върху няколко сцени с него. Велик е, наистина. Обичам този образ. Той разбива сърцето ми, но ми харесва начинът, по който го прави.

Смятате ли, че това е текст, който може да бъде поставен и извън България? Доколко това е българска история и доколко е универсална...

- Мисля, че всички добри истории и всички добри романи са едновременно локални и универсални. Затова смятам, че и „Физика на тъгата“ може да общува не само в България. По този роман могат да се направят стотици спектакли. Наистина. В него има толкова много теми, мотиви, глави, истории и различни форми на писане.

Това, което правим в момента, е само един малък възможен начин да се прави театър по този текст...

Надявам се, че и тук, в България, ще има още спектакли, базирани на този роман. Защото той е като безкраен лабиринт и човек е принуден да избира, да откъсва отделни елементи. Невъзможно е да обхванеш всичко. Това е като безкрайна история или по-скоро безкрайни истории.

Невъзможно е да се използва целият материал, освен ако спектакълът не продължава между 48 и 72 часа. Книгата е толкова богата, толкова наситена. Нашият спектакъл е просто една от възможните версии.

Вашите спектакли често изглеждат като колективно създадени светове, а не като интерпретации, наложени от режисьора. Подвеждащо ли е това усещане за авторството и колективния процес?

- Вероятно това е най-важното в работата ми. Авторството и колективният процес. Театърът е колективно преживяване. Точно тук и точно сега. Между два колектива. От едната страна е колективът на актьорите и всички останали хора, които създават спектакъла. От другата страна е колективът на публиката. А това, което се опитваме да направим, е да се срещнем. И понякога това наистина се случва. Да, това е едно от малкото пространства, където колективността все още е възможна, особено в днешния свят, когато всички сме индивидуалности, а след ковид настъпи и нова вълна на индивидуализъм. За мен това е най-важното. Знам, че не става дума за мен. Става дума за нас. Разбира се, аз съм режисьорът и давам определени посоки. Но след това става дума за нас. А това „ние“ е в служба на другите – на публиката. И този проект – „Физика на тъгата“, през цялото време е за нас. Нас, нас, нас!

Театърът е като оазис. Оазис, в който поне се опитваме истински да бъдем заедно и да надскочим собствените си малки егота. Наистина не става дума за мен самия. Не! Дълбоко вярвам в това. И влагам всичките си усилия в създаването на общности, на колективи, във всеки спектакъл, който правя.

Кое според Вас е най-трудното, което искате от актьорите си?

- Зависи къде работя, но в момента, в София, имам усещането, че актьорите няма нищо трудно. Така че не знам как да отговоря...

Дойдох с подготвени упражнения. Знаех как ще започна, какво ще правим и така нататък. Разбира се, тъй като се опитвам да отварям лични, интимни пространства, не бях сигурен дали всички ще бъдат готови да споделят. Но са! Всички! Всеки един от тях. Това е удивително и ме прави щастлив. Така че няма нищо трудно.

Някога случвало ли се е актьор да се „счупи“ в процеса?

- Да, да... Разбира се. Има много такива случаи. Напълно нормално е, а аз уважавам това, че понякога има актьори, които не се интересуват от това, което правя, или от начина, по който го правя. Няколко пъти ми се е налагало да кажа на актьори: „Добре, нека се разделим“. Случвало се е някои да напуснат процеса. Просто не са се чувствали добре в него.

Има и актьори, които не обичат импровизациите. А аз използвам много импровизации, по различни начини. Някои ги мразят, други не се чувстват комфортно с тях или просто не знаят как да работят по този начин.

Снимка: Даниел Димитров

Понякога, когато нещата станат твърде лични, някои хора не се чувстват добре. Но аз никога не насилвам актьорите. Никога! Аз предлагам, а те откликват. Никога не бих принудил някого да направи нещо, което не иска. Целият материал във всеки спектакъл, независимо под каква форма, трябва да стане техен.

Има ли теми, които днес Ви изглеждат невъзможни за театрално представяне?

- (Отговаря мигновено – бел. .а.) Не. В театъра няма нищо невъзможно.

Какво е за Вас „лошият театър“ и страхувате ли се понякога, че може да се окажете от „грешната“ страна?

- Разбира се, че се страхувам. Вече съм достатъчно възрастен за това (Усмихва се – бел. а.). Опитвам се да бъда буден. И се опитвам да правя само неща, които наистина ме интересуват. Това е като да се влюбиш. Трябва да го почувствам тук. Не става дума за разбиране с главата. По-скоро става дума за това тук (Посочва сърцето си – бел. а.).

Лош е театърът, ако е прекалено умен. Прекалено интелектуален. От типа: „Ние знаем нещо, което вие не знаете, и сега ще ви го обясним“. Мразя такъв театър. Или театър, който е фалшив. Не знам, не знам... Не харесвам театър, който е външен, декоративен, сантиментален. Не ми харесва... Но не обичам да говоря за другите. Не искам да съдя никого. Вярвам, че всеки прави най-доброто, на което е способен.

Моят театър никога не е срещу друга форма на театър. Никога. Не правя неща срещу нещо. Правя ги за нещо.

Или, може би, просто не ме интересува толкова. Уважавам различните видове театър, различните подходи... Красивото на театъра е именно това, че съществува в толкова много форми, с толкова много теми и възможности. Всеки режисьор трябва да има своя собствена малка градина, както обичам да казвам. И аз уважавам всички градини.

Ако наистина се опитваш да стигнеш дълбоко някъде и не се страхуваш да изследваш, да се изгубваш понякога, тогава правенето на театър също е болезнено. И мразя, когато театърът се превръща в самопредставяне. Когато режисьори или актьори използват сцената, за да кажат: „Вижте ме!“. Не става дума за това. Не става дума за нас. Ние сме просто посредници на нещо, което ни надхвърля.

Кога един режисьор разбира, че е прекалил с провокацията?

- Зависи от конкретната ситуация. Няма формула. Понякога се случва и трябва сам да се спра. Понякога се извинявам. Но, както казах, поне се опитвам никога да не принуждавам никого да отиде там, където не иска. Това е въпрос на етика.

Разбира се, понякога се случва да прекрачиш граница. Защо изобщо правим това? За да излезем от зоната си на комфорт. Това, със сигурност, е една от причините. Трябва да поставяме под въпрос собствените си граници. Това е част от работата ни. Понякога е болезнено, както вече казах. И трябва да бъде. Не става дума за комфорт. Но има граници. Нямам право да принуждавам актьорите, да ги тласкам насила. Не мога. Ние сме равни. Не е така, че идва великият режисьор и казва: „Аз знам всичко, а вие млъкнете“. Това не е вярно. Отново става дума за нас. И за уважение.

Казвали сте, че театърът трябва да е жив, а живото често е грозно, хаотично, некомфортно. Собствената Ви тъмнина може ли да се превърне в творчески материал?

- Това се случва непрекъснато. Собствената ми тъмнина е най-важният източник за това, което правя.

Богат източник...

- За съжаление, да (Усмихва се – бел. а.).

Какво Ви липсва най-много от времето, когато още не бяхте Йерней Лоренци – а просто човек, който търси своя театър?

- Не възприемам себе си като някаква голяма фигура, така че за мен няма такава разлика.

Какво Ви липсва днес от годините в началото?

- Не гледам на миналото по този начин. То е минало. Не мога да го променя. Не ми липсва нищо. Чувствам се добре. Все още обичам театъра, може би дори все повече и повече. За мен това е достатъчно. Все още усещам, че за мен е важно да търся нещо...

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- Не знам... Наскоро мислех за етимологията, която много обичам, и се чудех дали името ми, Йерней, означава нещо. Всъщност не означава. Произлиза от Вартоломей, от св. Вартоломей. Той е бил светец. Не знам как точно е на английски, но според легендата са одрали кожата му и той е изобразяван как носи собствената си кожа на рамото си. Може би затова цял живот имам проблеми с кожата.

Снимка: Даниел Димитров

Но етимологично стигнах до едно напълно измислено заключение. Йер-ней. Да и не.Така че непрекъснато съм между да и не. Да и не. Да и не... Може би думата е „немир“. Мир и неговата противоположност. Немир – когато трепериш отвътре... Това усещане, че не можеш да бъдеш напълно спокоен, но отвътре...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се – бел. а.) Да пие кафе и да пуши цигари.