„Театърът е жестоко изкуство, защото в много по-голяма степен от другите изкуства зависи от обществото и от политиката. Затова новите форми идват първо във визуалните изкуства, понякога в киното, в литературата, особено в музиката. Театърът е последният в тази редица, който следва новите съвременни форми, защото е изключително зависим от пари и икономически фактори“ (Ивица Булян, София, 2025).
Той е абсолютният джентълмен и безупречно завършен аристократ. С онова завидно чувство за хумор, за което е нужен нищожен разкрач между гениалност и перверзия, между миналото и бъдещето, между черното и бялото. С абсолютното безусловност на откровението. И когато зад измамната мрачност на черното прозира някаква светлина...
Ивица Булян нарича себе си хуманист, ляв, екологичен, дори феминист. Зад този автопортрет стои режисьор, който още с първите стъпки в театъра има късмета да е възприеман едновременно като интелектуален и популярен: „Това също е една дихотомия в мен – от една страна съм образован в литературата, психоанализата и някои други области, но от друга страна обичам попкултурата и наистина се възхищавам от дивата страна на живота“.
С или въпреки обичта към дивото, това е един от малкото страдащи заради решенията си, с които неизбежно благославя едни хора около себе си и наранява други. Със съзнанието, че режисьорът понякога трябва да намери в себе си начин да бъде господар, дори да изглежда като диктатура. И това се случва в единственото по думите му изкуство, което възпроизвежда пирамидата на властта...
Не бива да буди тревога намерението му, че иска да „инфектира“ Народния театър с „нещо по-независимо и експериментално“. Докторът е добър!
Ивица Булян, в разговор с Даниел Димитров – за иронията и хуманистичния реализъм на Кърлежа, за хибридния принцип и за превеса на собственото му удоволствие в правенето на театър, за жестокостта на театъра, за режисьорската интуиция и за властта на режисьора като опасност за актьорите. И още: Чувства ли се понякога „затворен“ в собственото си име. Има ли актьор, с когото е научил много за себе си. Имало ли е успех, който го е оставил празен отвътре, вместо удовлетворен. На какво би се усмихнал Кърлежа днес...
Мирослав Кърлежа е известен със своята ирония и хуманистичен реализъм. Коя част от неговия свят смятате за най-предизвикателна за сценична адаптация? Какво от неговата ирония резонира най-силно с Вашата собствена философия за театъра?
- Мирослав Кърлежа вероятно е централната фигура не само в хърватската художествена литература на ХХ век, но и в много по-широки територии – например, в рамките на бившата държава Югославия. Той започва живота и кариерата си в Австро-Унгарската империя, тъй като е роден в края на XIX век (Кърлежа е роден на 7 юли 1983 г. в Загреб, умира там на 29 декември 1981 г. – бел. а.) Първата част от живота му, когато е действително млад автор, както и появата му в културния свят, е белязана от силни авангардни тенденции – самото начало, около 1913-1914 година, е преди избухването на Първата световна война.
След това адаптира своето изкуство спрямо времето. Той беше много силен есеист. Можем да наречем неговата литература истинска literatura universalis. Писал е есета, романи, поезия, полемики и пиеси. Тоест, наистина покрива огромна територия в литературата.
Много важна е неговата позиция през 30-те години, защото като комунист той посещава Съветския съюз в края на 20-те и началото на 30-те години, и веднага заема изключително критична позиция спрямо сталинския режим, което е било почти невероятно през 30-те години. Така че неговата позиция е силно лява, комунистическа, но изобщо не е закостеняла и не е на страната на социалистическия реализъм, а на страната на експерименталното изкуство.
Ще дам един пример, за да покажа как той е белязал не само нашето културно поле, но и самия живот, защото под негово влияние Тито променя културната и художествената перспектива в Югославия – от края на 40-те до 80-те години. Може да се каже, че той беше най-забележителната личност в културата като цяло. И от него, като млад студент аз черпех много вдъхновение – от поезията, от първите му театрални произведения, които са толкова различни от пиесата, която поставям тук – „Глембаеви“.
Неговите пиеси са много по-хуманистични, в известен смисъл леви. Дори в тази пиеса от 1928 г. можем да видим силна критика към капиталистическата система. От днешна гледна точка, това е изключително свежо, защото имаме усещането, че век по-късно задаваме практически същите въпроси – за корупцията, за връзките между църква, политика, фалшив морал, за връзките на богатите хора с адвокатите и със съдебната система. Това са практически същите въпроси, които хората днес по време на демонстрациите виждат като рак на българското общество.
Можем да видим абсолютно същите неща в Хърватия, Сърбия, Франция, Италия – в много, много страни хората започнаха да демонстрират срещу връзката между властта, политиката и богатите фамилии, което в някакъв смисъл, макар и не метафорично, може да бъде свързано и с мафията.
Хибридно пространство ли е сцената на Народния театър за този Ваш спектакъл?
- Да, защото аз като много млад режисьор, в началото на трийсетте си години, бях директор на Народния театър в Сплит, в продължение на четири години. След това, много години по-късно, практически до преди три години и половина, бях осем години директор на Народния театър в Загреб. Но междувременно, по същество аз бях независим артист. Така че познавам независимата сцена и всички нейни проблеми. Но не само проблемите, а и красотата ѝ, както и това, че тя е източник на вдъхновение и място за изследване на театралното изкуство.
След този опит и използвайки този опит, когато идвам на сцена като Народния театър в София, се опитвам да донеса тук моя опит и да направя връзка между двете. Това понякога е трудно, защото всичко в националните, в големите институции, е концентрирано около много строги и много стари форми. Не само стари форми, но и стар начин на мислене, и то художествено. Представете си, артистите от независимата сцена са много по-свободни в изразяването си. Защото живеят в дива свобода. А тук те са, не само метафорично, но и реално, служители на държавата.
И за мен е добре да имам възможността да използвам структурата на Народния театър, и да се опитам наистина да „инфектирам“ тази структура с нещо, което е по-независимо, по-експериментално. Така третирам този тип работа. Може да се нарече и хибрид, и е вярно.
Кърлежа е безмилостен към своите персонажи, а Вие какъв сте към тях?
- Като режисьор заемам позиция, която е леко шизофренна, но и много интересна. Трябва да разбирам всеки персонаж в пиесата. Това е причината да прекарваме много време в разговори помежду си. Така можем да бъдем критици отстрани, а моята позиция е открито хуманистична, лява, бих казал, и екологична, и в известна степен феминистка.
Но персонажите в пиесите на Кърлежа са напълно противоположни. Единственото изключение е Леоне – централният персонаж. Той е част от това общество, син на много богато семейство. По образование и знания е изключително критичен към позициите на адвокатите, богатите хора, индустриалците, капиталистите – какъвто е баща му, както и към фигурата на свещеника. Това всъщност е и позицията на съвременната левица.
Разбира се, аз защитавам човешките права, позицията на хората, но трябва да кажа, че днес самият аз съм човек, който е на позиция на власт. Когато бях много млад, като независим артист, бях сред маргиналите, на ръба. Но днес, за някои хора, социално аз съм част от мейнстрийма. И това, от една страна, е шизофренно, но от друга – изключително интересно за изследване, защото участвам в две различни позиции едновременно.
На какво би се усмихнал автора, ако можеше да види Вашата постановка?
- Мисля, че създадохме една „дива“ структура. Да, дива... Аз наистина много обичам дивите неща, защото мисля, че начинът, по който се раждаме, е див. Представете си, родителите ни са имали милиони възможности да създадат други същества, и все пак ние сме се родили. Това е съвпадение и нещо повече.
Когато работя в театъра, се опитвам да се наслаждавам на този истински случаен начин, по който се срещаме. Защото преди това съм имал срещи с актьорите, но не е било кастинг, а просто разговор. Представете си, че срещате някого за 15 минути и решавате, че този човек ще играе в моето представление – и това е чисто съвпадение. Може да е симпатия или нещо друго, не знам... И после, когато създаваме, мисля, че влагаме и нашия хумор, забавната си страна, дори в тежки теми. Мисля, че публиката има нужда по някакъв начин да се наслаждава. Винаги е важно да се даде възможност на зрителя да възприема нашето произведение от някаква хумористична или радостна позиция.
Има ли момент, в който режисьорската власт може да се превърне в опасна за актьорите?
- Разбира се, че може. Мисля, че много поколения в много страни и в много академии са създавали отношения от типа режисьор-актьор, като в някакъв смисъл садомазохистични отношения. Знаем от образованието си, че в старата школа студентите по режисура са били подтиквани да бъдат нещо като господари. От една страна, това е лично решение – да не бъдеш такъв. От друга страна, всички ние живеем в патриархална и много закостеняла система. Не говоря само за политическия режим, а за социалната система, която изисква от нас да вземаме решения. Например, дори, ако дълбоко в себе си наистина се опитвам да уважавам различните мнения, различните подходи, различните политически, социални и най-вече артистични гледни точки, в определени моменти именно аз трябва да взема финалното решение. И дори да уважавам всички хора, понякога трябва да намеря в себе си начин да бъда господар. Понякога това може да изглежда като диктатура.
Затова моето съществуване е в състояние на противоречие. Понякога, особено преди премиера, страдам, защото вземането на решения неизбежно означава, че благославяш едни хора около себе си и нараняваш други.
Смятате ли, че театърът може да бъде твърде „жесток“ – и ако да, кога самият Вие сте усетил тази граница?
- Театърът е жестоко изкуство, защото в много по-голяма степен от другите изкуства зависи от обществото и от политиката. Бях изненадан, когато осъзнах очевидни неща – човешката ни крехкост и факта, че често ги откриваме твърде късно. В началото на ХХ век, а и днес, можем да усетим нови форми – първо във визуалните изкуства, понякога в киното, в литературата, особено в музиката. Театърът обаче е последният в тази редица, който следва новите съвременни форми, защото е изключително зависим от пари и икономически фактори.
Как, например, един режисьор може да бъде поканен да работи в Народния театър „Иван Вазов“? Някой трябва да е видял негов спектакъл. А как го е видял? Защото той е имал възможност да участва в международни фестивали, на големи сцени. А това е привилегия. Аз започнах като независим артист, но много бързо позицията ми се промени. И можех да наблюдавам отстрани, включително и в собствения си случай, че много често възпроизвеждаме пирамидата на властта.
Много е трудно наистина да се нарушат правилата и да се третира театърът като възможност да изразиш нещо различно, нещо срещу общите норми. Да създаваш малки форми. Когато казвам малки, не става дума непременно за малки продукции, а и вътре в големите спектакли да се създават различни модели на актьорска игра, музика или визуален език. По този начин, театърът може да участва в създаването на нещо ново – не бих казал напълно нови форми, но малки нови структури вътре в едно представление.
Често ли отстъпвате от интуицията си на режисьор?
- Разбира се. И това е вечният въпрос за много артисти: Кое е първо – разумът или интуицията. Това е и началото на нашия спектакъл, защото първият монолог на Леоне, на централния персонаж, е след една дълга нощ, в която той се пита като артист дали е следвал интуицията. Нещо магично, фантасмагорично, с разни истории и така нататък, а после открива в стаята си книгата на Ойлер за механиката и вижда практически същия резултат.
От една страна, изкуството може да бъде много близко до квантовата физика, защото докосва същите непознати територии. Понякога съм силно воден от интуицията, но по време на репетиционния процес винаги търся опора за нея в образованието си – особено в литературата, защото по образование съм литературовед и психоаналитик. Използвам инструментите от това образование и ги смесвам с интуицията.
Има ли актьор, с когото сте научили много за себе си?
- Абсолютно. Кариерата ми продължава около 30 години. Представете си колко актьори съм срещнал. Но истината е, че има един актьор, който е моето алтер его, или аз съм неговото – Марко Мандич от Любляна.
Срещнахме се преди около 18-20 години. Първата ни съвместна продукция беше „Медея“ от Хайнер Мюлер. Той беше много млад актьор и в началото се карахме много, докато открием общ език – нещо между театър и пърформанс.
Пърформанс изкуството беше много силно развито в Югославия, с артисти като Марина Абрамович, която днес е световна звезда, но тогава беше част от нашето базово образование. Също и Томислав Готовац, доста известен пърформър, с когото имах възможност да работя.
С Марко сме създали повече от 20 спектакъла заедно. Той игра Леоне в словенската версия на „Глембаеви“. „Макбет“ беше може би най-сложната, най-дивата ни работа – можем да изброим много суперлативи, но те са лични. Бяхме щастливи, че представихме „Макбет“ в Ню Йорк, Виена, Лисабон, Хавана, Сеул...
Понякога работата ти може да бъде прекрасна, но да не бъде призната и да останеш цял живот на едно място. В нашия случай отношенията режисьор-актьор бяха като между ученици, без предварително наложени интерпретации от школата. Влязохме в „Макбет“ на Хайнер Мюлер така, както френският философ Жак Рансиер описва позицията на учителя, който не познава материала. Това за мен е идеалното отношение между режисьор и актьор.
Случвало ли се е провокирането на сцената да е било само за Ваше собствено удоволствие, а не заради смисъла на постановката?
- Много трудно е да се отговори, защото всичко е свързано. Всичко е много лично… Основно аз избирам сред всичките си постановки, може би е трудно да кажа точния процент, но около 80 или дори повече.
От самото начало пиесата е мой избор. Причината, поради която избирам дадена пиеса, вероятно е свързана по някакъв начин с личното ми удоволствие, страхове или каквото и да е друго. Дори днес имах малки дискусии с актьорите и тогава си казвам: „А може би това наистина е моят начин да наблюдавам и да се отнасям към реалността“. А техният подход или гледна точка е напълно различен. Така че е вярно, например, решението за много специален вид визуална част от представлението или решението да се подходи към пиесата „Глембаеви“ от психоаналитична перспектива – това е мое. Разбирам, че много, много режисьори изобщо не се интересуват и биха реагирали с „Какво е това?“ Например, защо някои сцени, които не са описани в пиесата, са трансформирани по този начин? Но това е моят подход.
За режисьора е много деликатно да постави границата между личното желание или избор. Опитвам се да не навлизам в частното, но в личното – да. Имам предвид лично, интимно – да, но частното е нещо, което може да повлияе негативно на избора. За мен е важно да виждам разликата и границата между частното и личното.
Ако зрителят не разбере смисъла, провал ли е спектакълът, или е успех, защото предизвиква въпрос?
- Като много млад режисьор имах късмет да бъда възприеман едновременно като, нека го наречем, интелектуален и популярен. Това също е една дихотомия в мен – от една страна съм образован в литературата, психоанализата и някои други области, но от друга страна обичам попкултурата и наистина се възхищавам от дивата страна на живота.
Истината е, че много често избирам сложни материали за режисиране. Имам предвид много сложни романи, пиеси или автори като Хайнер Мюлер, Елфриде Йелинек, Бернар-Мари Колтес или Марина Цветаева – като поет. Автори, които не са лесни за театрална адаптация, защото нищо в техните текстове не се превежда просто на театрален език.
От друга страна, обичам да представям понякога трудни неща и сложни значения пред публиката. И така, разбира се, като всеки човек, понякога мога да се почувствам засегнат, ако постановката ми не бъде възприета така, както съм искал. Но през последната година това не се е случвало. Като млад артист бях по-чувствителен към реакциите. Днес приемам дори, когато хората кажат: „Това не е интересно“ или „Това е толкова клиширано“. Разбирам всякакви коментари. Те имат различна гледна точка, различно образование, различен социален контекст. И знам как да живея с това.
Чувствате ли се понякога „затворен“ в собственото си име – в очакванията, които публика и критика имат към Вас?
- Да, вярно е. Много често, може би за кратки периоди, но сме егоистични. Един много наивен пример е перфектното обяснение на проблема. Два месеца преди премиерата на едно представление в Загреб имахме адаптация на норвежки роман – Max, Mischa and the Tet Offensive (Авторът е Юхан Харстад, от 2015 г. – бел. а.). Романът беше сравнително нов, много добре приет, а реакциите на представлението бяха наистина невероятни. Аз съм свикнал много често с такива реакции – не винаги, но в този случай наистина беше така... И какво се случи тогава? Директорът на театъра каза, че до момента сме имали шест представления. В България шест представления за два месеца е напълно нормално, но в Загреб, ако имаш нещо свежо, слагаш десет представления за един месец. Следващите бяха планирани за 29 и 30 декември, и аз си казах: „Защо? Вие сте луди! Защо не правите повече представления? Ще загубите интереса на публиката“.
След няколко седмици си зададох въпроса „Защо?“. Знаете защо! Но това също е част от егоистичната страна на режисьора. Вероятно всички ние обичаме да ни се възхищават, но когато си сам със себе си, започваш да се питаеш: „Наистина ли е необходимо да бъдеш критикуван и да бъдеш третирани по лош начин?“. Това също е част от живота. И понякога е добре да се отстъпиш настрани, но, разбира се, първата реакция е… (Замисля се – бел. а.).
Това означава ли, че е имало успех, който Ви е оставил празен отвътре, вместо удовлетворен?
- Да, много често, както казахте, мога да попадна в капана на собствените си идеи, за моето име, което е глупаво, но се случва. Но мисля, че с възрастта ставам по-реалистичен, по някакъв начин, защото понякога осъзнавам: „Аха, резултатът наистина е нещо!“. Имам предвид крайният резултат, крайното произведение, а не резултат в смисъла на продукцията – композицията и самата работа наистина е била много близка до това, което исках да създам с тази група хора.
Понякога не е така, и тогава, имам предвид, публиката, критиците или когото и да е, харесват много повече нещо, което ти самият не смяташ за истинско. Нещо, което наистина би могло да представя твоето изкуство. Това е парадоксално, но мисля, че важи за всички артисти.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Този въпрос е като от лексикона на Пруст (Усмихва се – бел. а.). Харесвам думата парадокс... (Започва да разказва как по време на репетициите в София е имал интересен разговор, след който е погледнал по друг начин на един от героите в „Глембаеви“ – бел. а.). Харесвам парадоксални истории. Харесвам парадокса в живота. Така че думата е парадокс.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Живота (Отговаря, без да се замисля – бел. а.).
Ивица Булян е роден на 29 март 1965 г. в хърватския град Син. Завършил е френски език и сравнително литературознание в Загребския университет, а по-късно посещава Експерименталната театрална академия в Париж. Поставял е спектакли по текстове на Шекспир, Расин, Колтес и други в театри из Европа, САЩ и Африка. Бил е директор на Хърватския национален театър в Сплит и в Загреб, съосновател е на Mini Teater в Любляна и на Световния театрален фестивал в Загреб. Носител е на множество международни отличия, сред които наградите „Борщник“, „Стерий“, „Бранко Гавела“ и отличието на фондация „Прешерен“. През 2018 г. „Ню Йорк таймс“ определя неговия спектакъл „Балконът“ в Мюнхен като „най-добрата европейска продукция“. Ивица Булян е рицар на Ордена на изкуствата и литературата на Република Франция.
Още по темата
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
