Квартал „Столипиново” е по-известен като ромската махала в Пловдив. Шумни нощи, разбити и мръсни улици, липса на канализация. В центъра на Пловдив. И малкото българи, които все още живеят тук, мечтаят да напуснат квартала. Предстои да се срещнем с двама прясно заселили се в „Столипиново” – Росен и Борис. Намираме ги на улица „Калина”, живеят на осмия етаж в блок без асансьор.
Двамата имат обща страст – любовта към киното. Росен е театрален режисьор, а Борис е студент на 20 години с приключенски дух, сам казва за себе си, че не спира да търси нови изживявания и нови места. Негова е идеята да сменят комфорта със „Столипиново”.
С двамата разговаря Леда Цветкова:
Леда: Как се зароди идеята да заживеете в „Столипиново” за 1 година?
Борис: Моят баща е израснал в една от махалите и много често , когато бях малък ме водеше тук, моят личен фризьор в детството ми беше в една от махалите и имам някакви приятелства, някакви готини разговори, които съм водил с този фризьор и имам някаква носталгия.
Борис: И един ден баща ми ме заведе в махалата, разходихме се и се замислих, че просто не съм успял да направя нещо и исках да вземе идеята и да я доразвия към нещо, към което така или иначе имам някаква страст и така ми хрумна идеята. Исках от начало да пиша и да разказвам историите на хората, обаче по-нататък прерасна в това, че ако искам да бъда максимално идентичен и да разказвам историята стигнах до извода, че трябва да живея с тях.
Борис: Карл Юнг е казал, че „ако искаш да опознаеш себе си трябва да заживееш в сянката си” , защото ти трябва изцяло да попиеш това, за това сметнах, че да идвам тук и да се връщам в къщи, ще бъда като всички други и за това реших, че ако искам да правя нещата като хората идвам тук и живея заедно с тях.
Леда: Каква е крайната идея? .
Росен: С младежи от квартала всеки ден да заснемамае някакъв материал от ежедневието, вечер да го прави в един 2-3 минутен клип и да го качваме в youtube. Този клип, който заснемаме, ще подлежи на коментари, всеки ще обсъжда, идеята която е вътре.
Росен: И на базата на тези обсъждания след това ще правим следващи и по следващи клипове, като от тези 356 клипа ежедневие и от обсъжданията, които са в блога, сме решили да направим един по-голям документален филм.
Росен: Като през тази година ще обучаваме младежите как се качват клипове в youtube, как се правят блогове, какво се пише вътре. Идеята е след една година, когато ние евентуално тръгнем от тук, тези младежи пък да поемат други младежи, които да обучават и 2019 година, когато Пловдив е европейска столица на културата, тези обучени младежи да дадат техния поглед върху това, което се случва в Пловдив.
Борис: Но бих искам да акцентирам върху това не ние да снимаме, а по-скоро да насочваме как да насочваме как тези момчета да снимат нас и те да снимат ние по-скоро обучаваме момчетата и предаваме опита как те да снимат, накрая да направим филм на базата на техните кадри, ние само ги насочваме.
Леда: Да започнем от вашето преместване, първо лесно ли се сдобихте с жилище в квартала ?
Росен: Същност не знам дали беше лесно или трудно, когато решихме, че искаме това да правим и ние разказахме на нашите приятели, започнаха да се появяват възможности, които ни предлагаха самите ни приятели и в момента живеем в апартамента на бабата на един наш приятел, което се оказа, че може да ползваме.
Леда: Тежко ли ви беше да се разделите с досегашния си начин на живот ?
Росен: Да, ние за това предприехме точно покрай Коледа, когато човек е склонен към някакви размисли, какво е направил през годината и решихме, все още има някакви такива отеквания, на това че например петък и събота ходехме на някакви партита, клубове, сега тук е по-различно, но когато човек има желанието нещо да направи, когато се потапя в една среда, той започва да се адаптира към условията в който е и намира други различни неща, те тук петък и събота също хората правят нещо и се забавляват по някакъв начин, да различно е, но не чак толкова.
Леда: Добре няма ли нещо, което ви шокира?
Росен: Не по-скоро шока беше от това, че няма шок. Ние очаквахме, бяхме малко настръхнали какво ще се случи, как ще се случи ама ....
Борис: Имаше една случка – имаше едно нонстоп заведение, което ние нонстоп посещавахме, той си купи бира, аз си взех някакво сокче и си купихме, и цигари и аз на ум си пресмятам каква е сметката и смятам, че е 12 лева. И гледам човека, който маркира, имаше една допълнителна бира и гледам 12 лева и си казвам: „добре за какво иска да ни прецака, но ок няма проблем”. Взимаме си нещата, който си купуваме и му викам: „Абе Росене, да го направим ли на проблем ?” И той вика: „Ссега за два лева, да не го правим на голяма работа”.
Борис: И човека, който беше на магазина, идва при нас дава двата лева и се извинява, това беше за мен голяма изненада.
Росен: Той не чу диалога ни, сам от себе си дойде и каза извинявайте маркирал съм ви една бира предишна.
Леда: Как Ви приемат хората тук в блока и като цяло в квартала?
Росен: Не можем да кажем общо как ни приемат, защото не контактуваме не с целия квартал, а само с определени хора. Можем да говорим за тези определени хора, как ни приемат. Това искам да кажа, че продължаваме сега дори в този диалог продължаваме да говорим за тях или за нас - те как ни приемат ние как ги приемаме, има някакво такова те и ние. Има в центъра на града има хора „и” „ и” тука е същото има хора „и” - „и”.
Борис: По- скоро ни приемат супер нормално. Вчера като се качвах нагоре по блока за първи път се запознах с домоуправителя и аз викам „добре сега ще каже” „уаау някакъв бял човек, ще се стресне, а тя просто каза : „имаш да ми даваш един лев за стълбището”. В смисъл хората ни посрещат супер нормално.
Леда: Лесно ли е човек да се раздели с удобствата като например сега нямате асансьор, чистотата в града и т.н.?
Росен: Не е много лесно да се свикне, но зависи кое ти е водещото по принцип бита не може да надделее над емоционалния повик
Леда: Каните ли си тука всъщност приятелите ви и роднините ви? Те как въобще го възприемат това нещо, че сте решили да дойдете доброволно да живеете в Столипиново?
Росен: С роднините още не сме пробвали за сега само приятели са ни идвали на гости. Роднините по-трудно, възприемат го по –скоро като ексцентрично, което няма да продължи цяла година и не ни вярват, но сме амбицирани с това да им докажем, че можем.
Леда: Как ще се финансирате? Как ще се издържате през следващата една година? Имате ли намерени е да работите в кварта?
Росен: Не! Аз лично не съм си напуснал работата, но като всеки друг човек, който ходи на работа някъде независимо в коя част на града, ходя на работа, връщам се.
Борис: Начина по, който искаме да съберем средства, пробваме се да пишем имейли на някакви хора, които се доверяваме и такива има в сферата на НПО-та. Обаче в крайна сметка осъзнахме, че най- добрия начин е първо да съберем последователи, едновременно и средства е crafmant - това е един такъв формат за набиране на средства в интернет, популярен чрез платформи. Ние сме пуснали една сравнително описателна кампания, с която казваме какво искаме, какво ще направим и колко средства ни трябват, плюс един клип. Общо взето се обръщаме към наши приятели, пишем им във Фейсбук – основно чрез дарения.
Леда: Как си представяте следващата една година?
Борис: Ами да успеем да се вместим в нашата концепция за 356 клипа.
