Едва ли има режисьор, който би могъл с такава лекота да извади от Любо Нейков актьорски качества, а те да го изстрелват не само в космоса на топ комиците, но и сред най-талантливите драматични актьори. Лилия Абаджиева е успяла. Не е ясно каква е била цената на тази забележителна трансформация, но резултатите са налице.
На сцената се появява един чисто нов Иван Кузмич Подкальосин – като жених от ново поколение, мъртва душа от резерва и/или пък щастливо стечение на обстоятелствата. Нейков предизвиква възторжен смях още с появяването си, преди да е обелил и дума. А това го умеят единствено най-големите комици.
В „Женитба“ на Гогол тази солидна основа е използвана съвсем съзнателно и като възможност да накараш публиката да продължи да слуша, но и да продължи да открива текста, преоткривайки актьора. Така, Лилия Абаджиева отново разчупва моделите на прочит на класиката, която самата тя толкова много обича.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Колко романтичен може да е Подкальосин, колко голям е светът му, колко голяма може да е любовта му. Героят на Любо Нейков лети в облаците и това е една от най-запомнящите се сцени, по-паметна дори от голото „хоро“ с куфари, което Абаджиева устройва на мъжете в този спектакъл.
А ако говорим за дамите в „Женитба“, то след името на Албена Павлова може да има само удивителни и нищо друго. Актрисата, за пореден път, разкрива нова страна от огромния си талант. В ролята на сватовницата тя има излъчването на герой от комиксите, тя е като една съвършена анимация и акцент в този театрален проект.
Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев. Участват още Васил Витанов, Жанина Стоилова, Моньо Монев, Невена Бозукова-Неве, Роберт Янакиев, Румен Угрински, Снежана Макавеева, Станимир Гъмов, Роберт Янакиев и Румен Угрински.
Лилия Абаджиева за „Женитба“:
„Женитба“ е създадена през 1842 г. и определена от Гогол като „съвсем невероятно събитие в две действия“. Въпреки че е писана преди близо 200 години, ни дава да разберем, че възможността за изкушение се корени в самата човешка природа – такава, каквато е била винаги. И по-точно в нейната исконна двойственост, в посятата в нея сякаш вечна вражда между сетивността, тялото, интелекта, духа, между чувствата, емоциите, страстите и повелите на дълга, морала, съзнанието, разума.
Остроумието на Гогол и отношението му към несъзнаваното в „Женитба“ за мен е естетическа сублимация на силата на изкушението като влечение, чувство, страст, в конфликт с моралния дълг, който спира да различава доброто от злото.
Човекът е загадка в света и може би най-великата загадка. Представата ми за театралното е свързана с изследването на живота на духа, с изследването на човека между реалното и въображаемото, между високото и низкото, между божественото и демоничното. Но представата ми за театралното е свързана с пристрастието ми към преувеличеното и ироничното.
Гогол според мен като в някакво криво огледало ни дава да се видим, да се погледнем отстрани. Преувеличава до пароксизъм подвластността ни на вечните копнежи и желания. Именно като в някакво криво огледало ни показва как именно те – чувствата, емоциите, страстите, увличат човека във въртопа на живота. Правят човека безсилен да се съпротивлява и го завличат към дъното или бездната, ако… Ако срещу тях не се изправи с достатъчно сила разумът, съзнанието за дълг, които единствени могат да опазят човека в границите на човешкото. В света на желанията невинни няма.
