571 са селата, които нямат нито един или са само с по няколко жители. В най-източните Родопи - Черна Черква е сред тези населени места. Това обаче не е история за изчезващите български села, а разказ за мисията да се съхранят живи тези места.
Черна Черква е обезлюдена от години. Макар че някога освен една застава тук е имало над 100 къщи. От тях днес са останали само следи. И дядо Тодор.
Негова е единствената запазена къща. Бившият пожарникар е родом от Черна Черква, но още като дете заминава да учи в града. Връща се в средата на 90-те.
„Дойдох тук за малко - майка почина, бащата сам, кой да помага. Викам да се задържа за малко, а за малко, а за ден, година, станаха 20 и кусур”, споделя единственият жител на селото дядо Тодор.
Селата наоколо също са почти обезлюдени. Последните съседи си тръгнали преди 15 години. Дядо Тодор обаче отказва да замине и да изостави Черна Черква.
Той си спомня, че в селото са били около 20-тина човека, 6-7 семейства, животинки, деца. Животът е бил хубав и весел. Не му е самотно. Разказва, че работата го крепи и се поддържа винаги зает. „Кокошките да оправя, козите горе в Балкана, а няма минута спокойствие и работата крепи и не усещаш скука. Държа го аз хубаво селото, да го пазя”.
На повече от 200 км от изоставеното родопско селце, група хора се обединяват с идеята да запазят живи родните си места.
Мястото е село Драчево, Бургаско. Тук се ражда идея за инициатива срещу обезлюдяването на селата.
Всичко започва, когато куклената актриса Ирена решава, че не иска повече да живее в града и започва да търси къща в селата около Бургас. И намира своето място.
„Обикалях селата, като видях колко много пустеещи къщи си помислих за себе си първо си го пожелах - защо някой не ме пусне в пустеещата си и рушаща се къща? Да живея там вместо да купувам нова къща, казах го на глас, приятелката ми каза, че съм луда кой ще си даде къщата?!”, споделя началото на инициативата Ирена.
Така идва идеята за група в социалната мрежа за хора, готови да отдадат на непознат, без наем, изоставената си къща на село и за такива, които биха живели там. И оказва се, "лудите", както казва приятелката на Ирена, съвсем не са малко.
По думите й е разумно щом имаш пустееща къща да пуснеш хора да живеят там и да я стопанисваш. „Плюсът е, че можеш да избираш - предлагаш къщата си в еди кое си село и разни хора започват да ти се обаждат - от тях може да избираш на кого - ако взаимно си спечелите доверие осъществявате този договор - препоръката е същата като при имот под наем - същото, само че вместо 300-500 наем, се пише наем 5 лева”.
Мотивът е обичта към селата, доброволците обичат селата, някои от хората, които искат да се върнат искат да обработват земята, нашите села са прекрасни, но много пусти, допълва Ирена.
В социалната мрежа над 20 хил. непознати се свързват помежду си - едни търсят нов дом на село, други предлагат стария си. Разменят се обяви за поддържане на градини и отглеждане на животни - всичко с идеята да се върнат младите към живота на село.
Вече има повече от 30 пустеещи къщи, които са намерили нови обитатели. Инициативата свързва и две жени, които от непознати, днес са повече от близки. Мястото е село Искра.
Точно 302-ма са жителите в карнобатското селце. От месец обаче са с трима повече.
Приятелството на Таня и Деси започва във виртуалния свят. За да продължи на село! Деси споделя, че е искала да има къщичка с дворче, в което „да си гледаме зеленчуци, да имаме пространство, да тичаме”.
Таня допълва, че децата им да пораснали тук когато мястото е кипяло от живот. „От едната страна къщата има кой да я поддържа, има кой да живее, от друга страна помагаш на едни хора, които са в нужда, други може би искат да водят този начин на живот. Съдбата знае кой с кого да срещне и така стана случайно с Деси се запознахме, дойдоха в къщата да я видят”.
Деси също идва от града. Децата й са харесали мястото и тя е последвала инстинкта си да им се довери, щом мястото им допада.
Така младата майка и двете й деца се нанасят в родния дом на Таня. Малко по малко стягат къщата, оправят двора. Градското семейство вече има коренно различен живот - сутрините започват с грижи за градината и зеленчуците. Отглеждат домати, чушки и лук.
Таня, собственичката на къщата, е категорична - нещата или стават или не стават, химията се получава от раз. „Какво лошо може тя да направи на къщата ми - не може да премести стените. Буренясала, къщата остава празна и който си иска влиза и излиза, както са влизали и излизали много пъти. От всичките набези една мотика беше останала. Но ето, тя откакто е тук - прозорчето свети, коминчето пуши. Значи има хора и повече никой няма да си позволи да влезе и да се разпорежда тук”.
Деси и децата взимат бързо решението да заживеят на село, засега само за лятото, защото на есен Пепи ще е ученик. В Искра децата са малко, затова и местните помагат с каквото могат за да задържат новите си съседи.
Съседката баба Нели се радва на живота в иначе изоставената къща. „Виждаш, че има живот вече в тая къщичка, не е като другите, защото има много запустели къщи в селото”.
Не само в Искра, из цяла България пустеещи къщи в призрачни села има в излишък. А най-трудното е да се довериш и да допуснеш непознати в дома, а и в сърцето си.
Идеята да повериш бащината си къща на някой друг не е съвсем нова. Още преди 10 години в тополовградското село Радовец един мъж решава да направи тази стъпка. Той си спомня как едни са говорили с добри, а други с лошо за идеята. „Ще ти счупят къщата, ще ти я потрошат и ще си заминат. И такива приказки имаше. Ама не виждам друга къща запазена като моята.”
От години Георги живее и работи в Казанлък. В града са и децата му. За да запази от разруха родната си къща, я поверява на Елена и съпруга й. Познава ги от селото, тя работи в местния дом за социални грижи, мъжът й е селският лекар. Затова и на шега Георги казва, че освен родния дом, държи живо и село Радовец.
„От година на година селото си отива, населението е застаряващо, малко останахме младите, що-годе като мен. След 10 години може би няма да има и село”, казва Елена.
Георги споделя, че всичко му е мило. „Днес идвам, влизам в селото, знам кои къщи са празни, нарочно бавно минавам покрай тях, гледам изоставена работа, дворовете буренясали, личи си, че никой не живее в тях, в моята къщичка още от кръстовището си я виждам - градина, хубаво е, подържа се, хора има да се посрещнат.”
Елена и съпругът й скоро ще заживеят в свой собствен дом. Решени са да останат в Радовец и са купили къща. А Георги вече търси следващия си наемател без наем, който ще познае своето ново място в неговото място и ще вдъхне живот в селото.
Както високо в Родопите дядо Тодор пази жива своята Черна Черква.
