15 години след атентатите от 11 септември един човек няма да ги забрави никога. Когато самолетите се забиват в небостъргачите, Франк Разано спи в хотелската си стая на 19-ия етаж на хотел „Мариот”. Хотелът се намира точно между двете кули и сблъсъкът го разтриса.

Франк обаче си ляга отново. След малко все пак става. Той е уважаван адвокат, предстои му важна среща.

„След като вдигнах щорите втория път, видях да лети огнена топка и на този фон си помислих: Това не може да ме засегне”, казва Разано. В този хаос той прави най-нелогичното. Изключва телевизора и влиза в банята, за да си вземе душ. Бръсне се, облича чиста риза и подрежда чантата, с която ще влезе в съда.

Върху хотела се срутва южната кула на Световния търговски център. „Мариот” е разсечен на две.

15 години по-късно Разано застава пред зрителите на „120 минути”, за да разкаже за това, колко неочаквано може да реагира човек в екстремна ситуация:

- Знам, че няма да Ви е лесно да се върнете към тези събития, но бихте ли описали какво правехте точно преди 15 години на този ден към този час?

- Спомените ми от този ден преди 15 години са много ясни, сякаш се случи онзи ден. Бях в Ню Йорк, аз съм адвокат и работя във Вашингтон. Подготвях се за дело в съда в Ню Йорк. Бях отседнал в хотел “Мариот”. Той се намираше между кулите близнаци, имаше топла връзка със северната кула и малка алейка между хотела и южната кула. Бях в апартамент на 19-ия етаж, най-вдясно, точно до южната кула. Бях си легнал късно предната нощ.  Към 8 часа сутринта, може би малко по-рано, чух страшен гръм. Станах, отидох до прозореца, дръпнах щорите, погледнах навън и видях хартии да падат към земята и си легнах отново.

Снимка: btvnovinite.bg

- Върнахте се в леглото? След като първият самолет се е забил в южната кула, Вие сте се върнали в леглото?

- Чух само много силен гръм и си легнах. След около 20 минути чух силна експлозия. Дръпнах щорите и този път, като погледнах през прозореца, видях как падат огнени кълба от небето. Имаше една сирийска православна църква срещу хотела и Световния търговски център с паркинг около нея. Горящите кълба падаха от небето в паркинга на църквата и запалваха колите. Обърнах се, пуснах си телевизора и пуснах „Today show”, където казаха, че два самолета са се разбили в Световния търговски център и го предаваха на живо.

- В момента, в който включихте телевизора, и видяхте, че това не се дължи на вятъра, какво си помислихте, помислихте ли си, че веднага трябва да напуснете хотелската си стая, защото сте между двете кули на Световния търговски център?

- Ето тук е проблемът. Тъкмо бях станал и бях по бельо, не можех незабавно да изляза от стаята, трябваше най-малкото да се облека. Но докато гледах телевизията даваха как са се насочили към хотела и Световния търговски център пожарникари и пожарникарски екипи. Тогава си помислих: Случващото се е трагедия, но пожарникарите ще потушат пожара. И изведнъж чух нещо, което мога да опиша единствено като товарен влак, който падаше към мен от небето. Погледнах през прозореца и видях завеса от бетон и стомана, която минаваше пред прозореца ми. Образът се е запечатал в съзнанието ми, точно като завеса, която пада на след края на театрално представление. Изтичах до другия край на стаята и се опрях до стената. Буквално си представих, че това е последният ми миг.

- Франк, Вие описвате момента, в който южната кула се стоварва с цялата си тежест върху вашия хотел. Какво си помислихте в този момент, чувствали сте вероятно нещо като земетресение и сте си мислели, че ще умрете?

-Казват, че като умираш, виждаш живота си като на лента пред очите. Тогава си помислих дали съм водил добър живот, такъв, с който родителите ми да се гордеят. После си спомних, че дъщеря ми тъкмо се беше сгодила и си помислих, че няма да доживея да видя сватбата ѝ или внуците ми. Същевременно сградата сякаш беше обстрелвана с артилерийски снаряди, усещаше се как сградата се руши около мен и се надявах нещо да ме удари по главата и да умра на място, вместо да падам 19 етажа надолу.

- Цяло чудо е, че Вашата стая е оцеляла след като южната кула се е стоварила върху Вашия хотел. Вие кога осъзнахте, че всъщност все още сте жив и кога отворихте вратата на хотелската си стая, и какво видяхте?

- Когато тресенето на сградата утихна, отидох до вратата , отворих и погледнах в коридора. Във въздуха се вдигаше страшно много азбест и  прах. В дъното на коридора се виждаше слаба светлинка. Сега знам, че южната кула е паднала върху хотела и го е разрушила наполовина - едва малка част бе останала откъм северната кула и откъм „Либърти стрийт”, където бях аз. Провикнах се „Има ли някой там?" и чух глас на няколко крачки от мен, който отвърна „Ела насам!" Извървях няколко крачки по отломките към аварийната стълба, където имаше затрупан пожарникар на земята. Питах го „Добре ли си?", а той каза: „Не се притеснявай за мен, искам да слезеш по аварийната стълба, аз ще сляза зад теб". Това и направих, тръгнах надолу.

Стигнах до площадката на четвъртия етаж, аварийната стълба беше затрупана и не можах да продължа. Извиках отново „Има ли някой там?" Чух гласове от площадката на третия етаж, някой каза „Тук сме трима!" Успях да си проправя път, бяха трима гости на хотела. Надолу аварийната стълба се беше сринала и не можеше да се продължи. Стената на площадката на третия етаж беше разбита и в нея беше зейнала огромна дупка, около 3 на 3 метра, през която се виждаха останките от сирийската православна църква.

В това време забелязахме човек на перваза, протегнахме се и го издърпахме.  Оказа се, че е салонният управител на хотела, който беше останал до последно да помага на гостите на хотела да се евакуират. Секунди по-късно пожарникарят, който се оказа Джеф Джонсън, се появи. Той гледаше към „Либърти стрийт” и към „Уест стрийт”, обърна се към нас и каза: „Вижте, всички долу на улицата, първите отзовали се, са загинали. (Изглеждаше сякаш бе паднала атомна бомба). Единственият ни начин да излезем е да се справим сами, няма кой да ни спаси".

Тогава се хвана за стоманената греда, спусна се по нея към перваза и го загубихме от поглед. 30-ина секунди по-късно се върна с думите: „Разбрах как да се измъкнем. Всеки от вас ще слезе по гредата към перваза и ще тръгне по него, само около 2 метра трябва да преминем, и там има още една дупка в стената, от която можем да влезем в сградата на втория етаж. Първоначално си помислих „Божичко, как ще се справя", но салонният управител се хвана за гредата и стигна до перваза. Реших, че щом той може, значи и аз мога да го направя. Хванах се за гредата, спуснах се към перваза, още един човек слезе след мен и тримата с Джеф тръгнахме по перваза. Така влязохме отново в сградата на втория етаж. И секунда не бяхме там, когато отново чух товарен влак да се стоварва към нас. Нямах идея какво е, но Джеф Джонсън знаеше и каза: „Лягайте на земята и си покрийте главите!" Скупчихме се като дървени трупи един до друг на земята и ми мина през главата, че това е краят, размина ми се предния път, но едва ли ще ми се случи второ чудо за един ден. Звучеше сякаш към нас падаше товарен влак от небето. Чуваше се тракането на влака. Сега вече знам, че това бяха етажите на северната кула, които падаха един върху друг, сгромолясвайки се на земята. Когато свърши тракането, бяхме зарити под поне метър отломки.

- Франк, наистина този разказ е потресаващ, наистина ни накара да си представим това, което си преживял, като един филм на ужасите.  Но 15 години след 11 септември ти даде ли си отговор, има много теории на конспирацията, те се подхранват най-вече от начина, по който кулите рухват, като пясъчни кули. Какво е твоето мнение по този въпрос като човек, преживял този ужас?

- Изобщо не вярвам в теориите на конспирацията. Виждал съм репортажи, някои казват, че кулите са рухнали, защото е имало експлозиви по етажите. Това не беше така, аз чух само една експлозия и това беше от удара на самолета в южната кула.

- Разбрах Ви. Отново 15 години назад, кой беше първият човек, когото прегърнахте след като преживяхте всичко това?

- След като се беше срутила северната кула и успяхме да излезем от отломките и да се посъвземем, когато най-накрая успяхме да си поемем дъх, всеки един от нас се обръщаше към другия и се прегръщахме, от щастие, че сме живи. Пожарникарят намери дупка в стената откъм „Уест стрийт”, взе един килим, застопори го в купчина отломки, хвърли единия край през прозореца и ни каза „Така ще излезем, ще се спуснем по килима." Така стигнахме до „Уест стрийт” и тръгнахме през отломките - имаше от 2 до 5-метрови купчини отломки, там загубих пожарникаря от поглед.

След като ме изписаха от болницата, започнах да го търся.  След около 6 или 8 месеца ми звънна племенникът ми и каза: „Чичо Франк, в „Ню Йорк Поуст” има статия за пожарникар Джеф Джонсън, който спасил трима мъже на средна възраст и звучи точно като твоята история!". Намерих адреса на пожарната и писах на Джеф. 3 дни по-късно неговата съпруга се обади на моя. Джеф беше получил писмото ми, но не можел да ми се обади от пожарната, затова да му се обадя аз. Това и направих. Като вдигна, започна да се извинява, казваше „Оу, в онази статия във вестника ме изкарват супермен…" Аз го спрях и казах „Джеф, моля те, не се извинявай, ти наистина си моят герой!  Без теб никога нямаше да напусна сградите”. Винаги ще бъда задължен и благодарен на Джеф Джонсън и на пожарната и полицията в Ню Йорк.

- Благодаря Ви за това участие. Наистина, благодаря Ви за този разказ, който ни върна 15 години назад. Франк Разано във включване от дома си в Съединените щати със спомен за събитията от преди 15 години. Благодаря Ви.