Тримата освободени българи са видимо отпочинали от 5-месечното похищение в Судан. Бранко Чорбаджийски е командирът, Веселин Манов - борден инженер, Александър Димов - втори пилот. По време на полет ролята на тримата е строго определена. При кацането на летище "Ум Шалая” на 13 януари, командирът е в пилотската кабина, а Манов и Димитров помагат на пътниците да се качат.
"Моята задача е да затворя вратата, няколко секунди още ми отне. Той беше седнал в кабината, аз още в пасажерския салон някъде, когато започна стрелбата”, разказва Манов.
И тримата са единодушни, че е имало начин да избягат.
Похитителите казват на сънародниците ни, че до три дни ще бъдат освободени. Никой от тях не вярва, че ще останат в плен пет месеца.
"Просто с погледи се разбрахме, че трябва да изгасим и да излезем навън, защото тях двамата ги дърпаха през люковете. Това всичкото стана за 15-20 секунди и успяхме само да изгасим двигателите и ни издърпаха навън, скочихме в пикапа и директно в посока близкия град Залинджа. Там се настанихме за около осем дена", разказва бордният инженер Веселин Манов.
"На осмия ден ми подадоха ми една турая и казаха "обади се на жена си”. Предпочетох да не притеснявам моята съпруга и реших да се обадя на изпълнителния ни директор. Това беше първата ни връзка.
Постоянно сменяхме позициите
Той се притесняваше през цялото време, че войска, армия или пък други групировки може да ни отвлекат. Абсолютно през цялото време знаехме къде се намираме, с точност до 5-6 километра. Летели сме по тези земи шест години”, обяснява командирът Бранко Чорбаджийски.
Комуникацията беше трудна, защото те не говореха английски
Малко френски и предимно арабски. Първоначално се разбирахме прости думи за елементарните неща - тоалетна, храна. После започнахме да си комуникираме с тях - това какво значи, онова какво значи.
През цялото време сме спали на открито. Няма къща, през деня търсим някой по-голям храст за сянка, мятаме едно одеяло отгоре за по-голяма сянка. С едно одеяло тримата се завивахме в началото. После си изпросихме още едно, Бранко го взе, ние двамата 145 дена си изкарахме с едно. В последствие си поискахме и една ножичка, за да може такива елементарни неща като нокти да си режем. Отначало ги пилехме с камъни, после ни дадоха ножичка.
С нея на втория месец се подстригахме, Бранко ми направи на мен прическа за моя рожден ден
Няма да забравя последните дни, един от разбойниците ми каза: "Бранко, какво искаш? Имаш палатка, имаш макарони да ядеш и имаш вода! Какво искаш?”
Ядяхме фиде и макарони, един път със сол, един път със захар
Гледахме да ги редуваме. В началото, явно имаха повече средства, шефа купуваше на десетина дена една овца и си я деляхме всичките - и те и ние. Накрая водата стана малко, парите свършиха, яли сме по един път на ден, имало е дни, в които въобще не сме яли. Последните 30 дена нямаше и кола. И карахме с камили.
Защо са ни пуснали ли? Защото най-вероятно вече бяха притиснати
Повечето от тях, сме си говорили, искаха да си купуват жени. Имаше хора, които просто искаха да си купят мотор. Друг искаше да отиде на лекар, човешки неща. Сега разбираме още неща - че са били хванати членове на техните семейства, и тогава е имало размяна директна - единият от нас за трима от тях. В интерес на истината, също чухме разговори за добитък. И тогава си говорихме, че ще бъде много интересно как ни разменят за 200 крави - те да вървят в едната посока, а ние срещу тях, разказват още пилотите.
