Никой не може да си представи до край ужаса, който преживяват жертвите на инциденти под земята. Иван Георгиев и операторът Иван Филчев слязоха заедно с 30 души на 100 метра под земята, за да проверят какво изпитва човек, когато е затиснат под тонове скална маса.

Слизането на няколкостотин метра под земята отнема броени минути. Без значение от опита и условията, освен със скок в атмосферното налягане и температурата, то винаги е свързано и с промяна в мислите под миньорската каска.

„Под земята се чувства човек определено по-напрегнат, отколкото навънка. Губи се представа за време и за пространство. Дали е ден, дали е нощ”, каза Здравко Атанасов, експерт по безопасността.

30 души приеха да останат близо два часа с екипа ни далеч от слънчева светлина и контакт с външния свят. На място, приблизително колкото пространството, в което живяха чилийските миньори.

„С влизането в земята на втория час всеки от нас търси начин да се обади вънка и да пита какво е времето. Има ли слънце”, сподели Ангел Сергинов, 12 години работил под земята.

Усещането, че въздухът не достига, а пространството се стеснява е първият признак на започващата паника.

„Не, аз не мога да дишам, не ми стига въздуха. Със сигурност въздухът е добър, но тази клаустрофобия, която изпитват, им създава усещането, че не им стига въздух”, заяви Михаил Добрев, който работи в Културно-информационния център - Перник.

„Тука, под земята, ти знаеш, че отвънка има небе, има птици, има зеленина, има хора,,,, а тука си затворен с едни и същи хора. Човек просто се мъчи да не го мисли това, да го изхвърли от съзнанието си, защото иначе полудяваш. Ти за момент се парализираш, като че ли”, сподели Кирил Георгиев, бивш миньор.

Само няколко минути престой в една задънена галерия, в компанията на още 30 души, са достатъчни да извикат стари спомени. Като този за преминаването над 60-метрова шахта.

„Дървото пропадна, площадката пропадна под мен, аз останах да вися. Ами, щом се сещам за този случай, сигурно след 10-20 години можете да си представите - още ме побиват тръпки”, разказа Никола Николов, бивш началник на минно-спасителна служба.

„Навремето имаше коне в рудника. Коне, които теглеха тия вагони. С излизането конят ослепяваше! Абсурдно е да излезеш веднага и да виждаш добре”, заяви Ангел Сергинов, 12 години работил под земята.

Освен към дневната светлина, след дълъг престой под земята има и друг вид адаптация.

„Като излизам навънка, аз първо не знам дали жена ми не ми е изневерила и да се оженила за друг, дали внукът ми не е с кашлица - веднага питам: Как е тоя? Как е оня”, допълни Сергинов.

Опитът и късметът в мините не са достатъчни. Хората с по 10-20 години стаж под земята знаят тайната на оцеляването.

„Мислиш си за хубави неща, мислиш си за приятели, за роднини, за близки и как ще се спасиш и ще излезеш отвънка. Иначе си свършен! Психически не можеш да издържиш! Започваш да беснееш, да лудуваш. Знаеш, че и другите изпитват тия чувства и се мъчиш по някакъв начин и тях да ги ободриш и себе си ободриш”, сподели още Кирил Георгиев.