Пътуването ми в Индия се носеше като мисълта на мечтател
в главата ми изплуваха всичките онези картини, които въображението ми години наред бе съживявало от монотонния поток от страници, които бях прочел. И всяка картина оживяваше, потичаше в настоящето с мирис, вкус и цвят, обагряше се от мощното, завладяващо усещане за нереалност от изживяването на една мечта; а когато опияняващата мъгла от нереалност се разсейваше, когато започнех да виждам повече с очите си, отколкото с въображението си, картините се фокусираха пред мен и придобиваха по-истинска и земна форма – като аватари на мечтите ми.
Да, има много различни начини да видиш Индия и надали някой от тях е по-правилен от друг. Въпрос на избор – с раница и гайд в ръка, с перфектно планирана екскурзия "хотел-забележителност-хотел“, на трек в Хималаите, на плаж в Гоа... Да, има много различни неща, за които да отидеш в Индия – йога, търсене на духовност, евтините курорти, бягството от напрежението на Запада, следването на една неохипи култура... В това отношение аз се чувстам специален. Индологията – езикът, курсовете по религия и фоклор, цялото придобито знание за обичаите, традициите, манталитета – нахвърля щрихи, изгради представи, пося мечти. Това, което ми оставяше да направя, бе да потегля с чисто съзнание, отворено сърце и душа като книжка за оцветяване.
Едно от най-ярките парченца на пъзела беше пътуването до Гуджарат –
то ме заведе до свети места навръх свети празници, до древни замъци, безлюдни, безкрайни плажове, кокосови палми, португалски крепости, острови като от приказките, житни морета...смог, зардъстванния, разбити пътища, допотопни автобуси, измамни търговци – по всичко си личи, че Гуджарат въплъщава пълната индийска палитра от цветове, в която се включват също черното, бялото и сивото.
Във факти Гуджарат е най-западният щат на Индия, с площ от 196,024 км². Столицата е Гандхинагар, а най-големият град е Ахмедабад – и двата са разположени в централната източна част на щата. Местният език е гуджарати, но масово се говори и хинди. В древността на територията на Гуджарат се е разпростирала част от Харапската цивизация, която, заедно с египетската и шумерската, е една от най-древните цивилизации в света. До към 8-ми век пр. хр. Гуджарат се развива като богат търговски район. Именно тук се счита, че е възникнало първото пристанище в Индия – това на древния харапски град Лотхал. Вероятно то е било център на търговия с целия Персийски залив.
По-късно, след нахлуването на ариите на индийския субкотинент, на територията на Гуджарат властват различни индуистки династии. Най-значима е тази на Гуптите, която през 4-ти век присъединява територията на съвременен Гуджарат към една от най-бележитите и могъщи империи в историята на Индия. Някои учени сравняват Империята на Гуптите с Римската империя и определят властването им като златна ера за Индийския субконтинент.
През XVІ век щатът е присъединен от император Акбар към великата Моголска империя
Понастоящем Гуджарат е дом на една силно развиваща се икономика и на бащата на Индия – Махатма Ганди, който довежда Движението за независимост от британско владичество до успешен край през 1947г. Щатът е изпъстрен от различни култури и религии – индуизъм, християнство, джайнизъм и ислям. Чистият индуистки дух не те залива от всеки ъгъл така както в царствения, изпълнен с величествени крепости и замъци Раджастан, където векове наред раджпутските раджи са се опълчвали на мюсюлманските нашественици, но все пак Гуджарат се е запазил доста неопетнен от португалците и мюсюлманите, а дори и от главоломно развиващата се икономика.
"Всеки ден с нещо си зает,бързаш, нямаш време.
Всеки ден някъде
напред ти си устремен“
Десетина дни са твърде малко, за да се разгледа цял един индиски щат, цял един нов аспект от една изцяло различна култура. За да не бързаме и да не разглеждаме хаотично и неефективно, внимателно пресяхме информацията от пътеводителя и се спряхме на полуостров Саураштра – южната част на Гуджарат. Пътувахме нощем, за да печелим време...
Време... Времето в Индия е само дума,
която обозначава нещо по странен начин въздесъщо и неизчерпаемо. Някой някога беше казал, че човек измисля думата „свобода“ в момента, в който загуби свободата си. Може би по същата аналогия на запад сме измислили думата „време“. Времето в Индия е неизчерпаем ресурс. Трудно е да си представиш държава, където никой никога за нищо не бърза, хората си взимат чай, събират се по тротоарите и пият – бавно, безгрижно; седят по гарите и гледат минаващите влакове часове наред – спокойно, унесено... все едно светът е спрял да върти, все едно някъде някой трябва да целуне някоя скрита индийска Спяща красавица, за да може всички – хора, животни, цялата природа – да се събудят от унеса си и да приковат свободното си съзнание и замечтаните си очи към стрелките на часовника.
Времето, което се опитвахме да печелим не се измерваше в часове и дни. То се измерваше във впечатления. Избрахме си да съберем впечатления от три места: Ахмедабад – най-големият град в Гуджарат, Джунагадх – с храмове и древна крепост и Диу – едно от първите места, на които португалците стъпват, когато идват в Индия.
И всичко започна с чай, гара с минаващи влакове и души като книжки за оцветяване.
АхмедабадАхмедабад изобщо не присъстваше в плановете ни. Беше една неизбежна спирка, докато изчакаме 12 часа до следващия влак. Просто защото нямаше как. Нека ви разкажа за големите индустриални центрове на Индия. Предполагам, че надали някой би си ги представил като големите американски метрополиси с небостъргачи, оживени улици, задръствания, светофари, метро, автобуси и т.н, организирани в една добре координирана система. В Индия метрополисите са хаотични, разхвърляни, прашни; градският транспорт бледнее пред хилядите рикши, които, неподвластни на правилата за движение, се стерлкат и провират между по-тромавите представители на моторизирания град; а насред забъразния живот, като че от друго измерение, дремят, почиват, пият чай хиляди, хиляди индийци, които присъстват в града само физически; бездомни крави се разхождат мудно по тротоарите, уличките, булевардите и създават допълнителни препятствия за находчивите рикшаджии.
Ахмедабад не беше изключение. Горещият въздух тласкаше смога в дробовете още по-плътен и сух. Милионите моторни превозни средства неспирно издишаха отрова в атмосферата. Навигацията в града бе трудна. Прекарахме целия ден в обикаляне на забележителности, но, през горещия смог и през предразсъдъците си към градовете, не успяхме да видим нищо, което да ни плени. Ахмедабад – поредният индийски град без градоустройствен план, като една малка, безкрайно хаотична вселена, сякаш породена спонтанно от големия взрив на икономиката в следбританска Индия. Бяхме дошли в Гуджарат, за да видим нещо традиционно. Все още съм на мнение, че градовете в Индия не предлагат това. Индийският град за мен си остава една несполучлива сплав от запад и изток, зле претопена, при която си личи ясно коя част на коя култура принадлежи. Резултатът е една нова група от душевно преквалифицирани индийци, които, без да бързат и без да си дават много зор, се опитват да оцелеят в псевдозападни условия.
Най-силното чувство, което изпитахме в Ахмедабад, бе непреодолимото желание да се махнем
Може би единствените приятни впечаления от града дойдоха с настъпването на вечерта. Предполагам, че това не важи за целия град, но частта, в която ние се намирахме, претърпя неочаквана промяна. Около здрач цялата ужасяващо грамадна тълпа от хора и автомобили бавно започна да оттича някъде, незнайно къде, из скрити, потайни места в недрата на града; и сякаш в броените минути на сумрак между отмирането на последните слънчеви лъчи и щракването на уличното осветление около нас изплува нов пейзаж. Покрай вече свободните от автомобили улици не остана и най-малко местенце незаето от сергия, масичка, столче, черга и хиляди, хиляди търговци с хиляди, хиляди стоки. Целият град бе пазар. А вечерта приличаше на празничен пазарен ден. На меката улична светлина Ахмедабад стана загадъчно романтичен. Тълпата се полюшваше унесено между сергиите и времето спря. Ето, индийският дух излиза от недрата на града след залез слънце.
След часове?...се запътихме?...към гарата, защото гонехме?...влак.
Не, не така. След време, доста време, вълните на тълпата ни отнесоха до гарата, където до късно през нощта следяхме с поглед минаващите влакове докато чакахме да дойде и нашият.
