"Моето изкуство са думите, които имам". "Който ме чете, има вкус", така на шега, но вероятно пророчески, говори за себе си младият македонски писател Алекс Букарски.
Два дни преди всеобщите веселия по повод деня на славянската писменост и култура в журналистическия факултет на Софийския университет се събраха над двайсетина души, любопитни да се запознаят с човека, който се "перчи": "Па, всичко, което напиша - написано е, и няма връщане назад".
"Люде, на които не им се отваря парашутът"
е първата му книга*, преведена на български език. Човекът, който го открива първо за себе си и после решава да го сподели с оределите читателски редици у нас, е Константин Павлов (Komitata.blogspot.com). Алекс е изключително талантлив млад автор, смята преводачът.
За да запази "неповторимия аромат" на македонския език, Павлов е оставил диалозите в книгата в оригинал. Ако се преведе с голямата секира, се получава един скучен български, смята преводачът и сравнява писането на Букарски с перото на Алеко Константинов и Георги Марков.
Това е книга с много истории. Заглавието също си има история. Ситуацията, в която е хрумнала идеята, е повече от прозаична, и в този смисъл жестока – Алекс и приятели видели човек, който паднал и който се наранил доста неприятно. Отишли да му помогнат, да видят как е, а някой изкоментирал нещо от сорта – не му се отвори парашута... Или поне това разбрах от разказа му (на македонски все пак;). За думите, с които го предавам, не знам, но за смисъла съм сигурна.
Що за птица е авторът?
Сравняват го със Суифт и Буковски. Той самият обожава Чарлс Буковски. Ненавижда Коелю. Хесе бил лигав. Предпочита писатели, които пишат ясно.
Букарски е на 23 години. Студент. Започва да публикува първите си разкази в собствения си блог (Bukarski.blog.com.mk). После печели няколко награди. Така да се каже – чува се за него.
До преди известно време не е знаел нищо за България. По този повод той отбеляза: "Можем да се откриваме сами, не да чакаме Запада. Близки земи сме".
И като за финал ето нещо добро: "Неделя. Станах. Чувствувах се странно. Стомахът ми беше празен, усещах дупката в него, Мислите ми бяха чисти, но не и дълбоки. Па, ей, така мога да изкарам и още. Почнах сам да си говоря. Някои диалози, упражнявах се. Дали лека-полека полудявам? Или винаги съм си бил луд, но трябваше да изгладнея малко, за да го разбера (из "Уикенд на глада", разказ включен в "Люде, на които не им се отваря парашутът").
*Книгата се издава под Криейтив комънс признание - Некомерсиално 2.5 България.
Автограф си взе: Ралица Михаилова
