Пред пианото винаги си малък, казва той. Но това не пречи да създаваш чудеса, докосвайки клавишите – да „пееш“ чрез тях, да звучиш като фантазия, да разказваш истории. Важно е какъв си сега, как си стигнал дотук, как се чувстваш и доколко искаш да бъдеш част от глобалната мелница, наречена пазар на класическа музика.

За Бернд Глемзер нещата изглеждат съвсем прости, до гениалност. Както е с всеки голям творец. Както черното и бялото на посветения от него инструмент. Началото, пътят, движението, единението с природата, възходът, въздигането... и всяко (не)известно след това стъпало. Нагоре. Може би, точно така, като него, изглежда истинският човек на музиката.

Като млад пианист той пътува из целия свят и до 1987 г. несъзнателно чупи рекорд, ненадминат до момента – печели 17 конкурса и специални награди подред. Малко по-късно е изключен от университета във Фрайбург, за да стане най-младият германски професор по пиано. През 1996-а е първият западен артист, който свири на живо по китайската телевизия.

На 2 май  2024 г. публиката в зала „България“ имаше щастието да чуе Бернд Глемзер в Третия концерт за пиано на Рахманинов, заедно със Софийската филхармония и диригента Мартин Панталеев.

Снимка: Даниел Димитров

Бернд Глемзер – за клишетата и защо няма нищо против да го наричат поет на пианото, за афинитета към Рахманинов, за пазара на класическата музика, за родното място, домашните любимци и живота без пиано. И още: Защо го изключват от университета във Фрайбург и как става най-младият германски професор по пиано. Как става първият западен артист, който свири на живо по телевизията в Китай. Би ли направил концерт пред публика с вързани очи...

Дразните ли се от клишетата по Ваш адрес, дори когато става дума за суперлативи  като, например, най-виртуозният германски пианист днес...

- Нямам представа дали подобни предразсъдъци съществуват. Всъщност, не ме интересува. Никога не съм чувал за това (Смее се – бел. а.).

Критиката Ви нарича също „поет на пианото“. Чувствате ли се такъв?

- Да, мисля, че е така, и много повече се доближава до това, което искам да правя. Много е важно пианото да „пее“ и да бъде свързано с поезията и с истории за разказване.

Откъде идва афинитета Ви към Рахманинов?

- Първите винили, които получих навремето, бяха на Рахманинов, когото аз много харесвам. Но най-голямо влияние ми е оказал моят учител в музикалното училище, във Фрайбург – Виталий Маргулис (Легендарен класически пианист, музиколог и преподавател, роден в Харков, Украйна, през 1928 г., през 1994 г. става професор в Калифорнийския университет, в Лос Анджелис, САЩ, където умира през 2011 г. – бел. а.). Той ми показа какво всъщност представлява Рахманинов, насочи ме към него с прекрасни идеи и хубави емоции – за да бъда много близо до този вид музика.

А защо Ви изключиха от университета във Фрайбург и как през 1989 г. станахте най-младият германски професор по пиано в Музикалното училище, в Саарбрюкен?

- Това беше забавна история. Все още бях студент и свирех на един концерт в Саарбрюкен. Двама професори от Музикалното училище ме попитаха дали се интересувам от позицията на професор. Аз казах: „Е, аз съм много млад“, но те продължаваха да настояват. Говорих с моя учител и той каза: „Разбира се, че трябва да опитате“.

Снимка: Даниел Димитров

Така започнах да преподавам, но беше невъзможно да съм едновременно професор в Саарбрюкен и студент във Фрайбург. Трябваше да приключа обучението си във Фрайбург, но не можах да завърша следването, защото вече бях професор...

В Китай, през 1996 година, сте първият западен артист, който свири на живо по телевизията. Как се случи това участие?

- Бях на турне с германски оркестър. Не си спомням как точно бяха установени контактите, но знам, че беше излъчено по телевизията в цял Китай, което бе доста необичайно по това време. Свирихме Първи клавирен концерт на Чайковски. По онова време нямах никаква представа за Китай, но беше много специален моментът да осъзнаеш, че те гледат над един милиард души. Беше леко плашещо...

Усетихте ли цензурата тогава?

- Всичко там е много различно, от което и да е друго място по света. Разбира се, виждах, че имаше някакъв вид контрол навсякъде, както, може би, е било и в Съветския съюз, и в България, преди 1989 г. Имаше специални хора, които наистина се грижат и се опитват да държат настрана всяко опозиционно действие или постъпка, насочена срещу правителството. Но, като цяло, не можах да усетя много системата. Бях придружаван от местните навсякъде, те ме водеха до ресторанта и до хотела. Бяха много дружелюбни и отзивчиви.

В крайна сметка, аз бях подготвен, че в хотела може да има скрити микрофони. Затова не се говореха много лоши неща.

Бил съм в Китай четири или пет след това, но последният ми гастрол беше през 1999, 2000 или 2001 г. Не помня точната година.

През 2017 година казвате, че пазарът на класическата музика се развива като в поп сектора – някои се изстрелват, но също толкова бързо се забравят, а жаждата на публиката за сензация е огромна. Това продължава ли и сега?

- Аз имам проблем с това как функционира пазарът на класическа музика като цяло. Разбира се, че това е вид шоубизнес и, разбира се, че ние правим нещо като шоу, но аз не съм човек, който иска да прави шоу. Аз искам само да представям музиката.

Осъзнавам, че във времето на компютрите, лаптопите и мобилните телефони, визуалните аспекти стават все по-важни. Представете си колко хора гледат в YouTube видеоклипове с класическа музика и колко малко хора слушат. Може би, съотношението е едно към сто. Всичко е за очите, а това не е много добре за музиката. Защото музиката, на първо място,  е акустичен феномен и трябва да се чуе, а не само да се види.

Бихте ли направили концерт пред публика с вързани очи?

- Е, нее. Разбира се, че трябва и да се гледа. Святослав Рихтер е предпочтал хората да не го виждат, докато свири. Затова цялата зала е била напълно тъмна и е имало само малка лампа пред пианото. Това за него е било идеалното представление и, в известен смисъл, е бил прав. Аз не мога да направя същото. В днешно време е сложно да направиш залата толкова тъмна, най-малкото заради изискванията, които се поставят от пожарната и полицията. Не е сигурно и не е безопасно, и затова не е възможно.

Снимка: Даниел Димитров

Освен това, няма нищо лошо хората да ме гледат. Те могат да затворят очи по собствено желание и така да преживяват музиката, което е прекрасно. Мисля, че така би било перфектно, защото, по този начин, съотношението между слушане и гледане може да бъде 70 към 30 или 80 към 20, а не както е с гледането в YouTube, което не е много здравословно за изкуството и за музиката.

Младите музиканти нямат време да узреят артистично, са също Ваши думи. Вие самият кога се почувствахте узрял артистично?

- Никога (Смее се – бел. а). Винаги си малък, когато свириш на пиано. Аз самият понякога съм като дете и просто се забавлявам. И правя каквото ми хрумне. Зрелостта е трудна работа. Никога няма да стигнеш дотам, че наистина да кажеш, че си готов. Това винаги е процес и продължава цял живот...

Доста често свирите камерна музика с приятели. По-различно ли е, когато сте с приятели не сцената?

- Друго е, ако познавам и харесвам хората, с които свиря. Може да се работи перфектно и с хора, които не са ти приятели, стига да не сте врагове. Но с приятели е по-забавно и много често ми е по-лесно.

Снимка: Даниел Димитров

От друга страна, понякога е интересно да се получи сблъсък с човек, когото не познаваш. Това би провокирало и двете страни да мислят, за да намерят компромис. Но относно камерната музика съм убеден, че е по-добре хората, които свирят заедно, да се харесват.

Връщате ли се към родното си място Дюрбхайм, което изглежда много красиво и уютно?

- Да. Аз сега живея на десетина километра от Вюрцбург. Този град е наистина много красив, със старите си къщи, многото църкви и планината. Стилът е предимно барок. Там е сниман филмът „Тримата мускетари“ с Орландо Блум. Първоначалната идея за снимки е била Версай, но не са получили необходимите разрешения. Затова са избрали Вюрцбург, който е много близък стилистично до Версай. Не е толкова голям, но е не по-малко красив. Има фантастично стълбище във входната част и огромни стенописи на тавана. Мисля, че това е най-голямата рисунка на таван в Европа – около 500 квадратни метра.

Ще сбъркам ли, ако кажа, че пианото е целият Ви живот?

- И да, и не. Що се отнася до времето, което отделям за концерти, свирене и преподаване, пианото е в центъра на всичко, но имам и много други интереси. Чета книги и разхождам  кучетата си, наслаждавам се на природата и ходя на туризъм. Обожавам походите в планината. Обичам да бъда с приятелите си. Защото, когато правиш музика, трябва също да живееш и да разказваш житейски истории. Ако постоянно си пред черно-белите клавиши, няма как да усетиш живота, затова е по-добре да излезеш навън, да се срещаш с хора, да видиш природата и всичко останало.

Как се казват домашните Ви любимци?

- Имам две кучета – два големи пудела.

Снимка: Даниел Димитров

Лиза е по-възрастна и сега е на десет, а по-малкият се казва Полукс – като гръцкия бог.

Имате ли любима дума на родния си език?

- Никога не съм мислил за това. Харесвам старите думи в немския език и тези, които вече не съществуват (Цитира думи от произведения на Томас Ман – бел. а.).

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Музика и живот, пълен с музика.