Sportal.bg продължава да Ви представя най-интересните части от автобиографията на Пеле, която в навечерието на Световното първенство по футбол в Германия 2006 ще излезе почти едновременно в целия свят. На българския читател книгата ще бъде представена на 22 май от издателска къща “Новелон”.

„Всичко дължа на футбола”

Аз дължа всичко, което имам, на футбола. Към края на кариерата си със Сантос дори се подписвах „Едсон Арантес до Насименто – Бола“ (футбол). Това ми се струваше добър начин да изразя благодарността си към тази игра, която ми даде толкова много.  

 Мисля, че началото бе сложено от самия факт, че баща ми беше футболист. Повечето синове искат да бъдат като бащите си и аз не бях изключение. Дондиньо бележеше много голове и всички казваха, че е добър. Никога не съм си мислел, че ще играя за Бразилия, че ще спечеля световната купа или нещо такова. Просто казвах на приятелите си: „Един ден ще стана добър футболист като баща си.“ Дондиньо беше и добър човек, прекрасен баща. И макар че футболът никога не му донесе много пари, самото обстоятелство, че това бе неговата игра, накара и мен да се влюбя в нея. Въпрос на гени.
Освен това живеех в Бразилия. Докато растях, футболът беше навсякъде. Когато се шляех с приятели по улицата или из дворовете, около нас винаги се играеха мачове, организирани обикновено от малко по-големи момчета. Ние страшно искахме да участваме в тях, но не беше толкова лесно да си спечелиш място в отборите. На мен ми казваха, че съм твърде хилав. И това беше вярно – като дете бях дребен, кожа и кости. Момчетата, към които искахме да се присъединим, бяха на около десет години, малко по-големи от нас, но се взимаха много насериозно. Това не ни спря – нас младите – да си организираме революция. Обикновено висяхме край игрището и когато топката излезеше навън, не я връщахме, а започвахме да играем помежду си. С това си печелехме много шамари и ритници по задниците. Аз и брат ми Зока обаче не се задържахме дълго там. Бояхме се, че майка ни Дона Селесте може да се появи изневиделица.

 Когато ни омръзна да правим циркови представления, започнахме да мечтаем все повече и повече за футбол и за следващия път, когато ще можем да играем пак. Екипи и обувки, разбира се, нямахме. Нямахме дори и топка, затова си я изработвахме собственоръчно, натъпквайки парцали и хартия в дълъг чорап, след това оформяхме нещо като сфера и връзвахме чорапа с канап. Случваше се да се натъкнем на случайно изпуснат чорап или дреха – а понякога дори посягахме на някой простор, оставен без наблюдение – и топката ставаше още по-голяма, след което отново завързвахме канапа. Така, малко по малко, тя започваше да прилича на истински футбол.

 Което не можеше да се каже за игрищата ни. Първите ни мачове бяха на престижния „стадион“ на улица „Рубенс Аруда“. За „странични греди“ служеха стари обувки. В единия край улицата беше задънена, а в другия се пресичаше със „Сете де Сетембро“*, кръстена на Деня на независимостта на Бразилия. Тъч-линиите до голяма степен се определяха от линиите на къщите от двете страни. Но за мен това игрище беше като Маракана, мястото, където започнах да развивам уменията си. Това беше моят шанс да бъда с приятелите си и да изпробвам техниката си срещу тях. Тогава за първи път открих радостта да контролирам топката, да я изпращам в желаната от мен посока, с избраната от мен скорост, което не беше особено лесно с топка, направена от чорапи. Футболът скоро се превърна в нещо повече от игра, той стана моята страст.

 Всичко това, разбира се, не остана незабелязано от бдителния поглед на Дона Селесте (майката на Пеле, б.ред ) и тя се погрижи да прекарвам поне известно време с уроците си. Вероятно заради опита с баща ми, футболът за нея беше загуба на време – нещо, което го откъсваше от дома и не носеше хляб. Сигурно є е било тежко да види, че синът є тръгва по същия път като баща си, но вероятно се е успокоявала, че поне съм наблизо и не съм се заловил с нещо по-лошо. Уговорката ми се нея беше да намирам начин да включвам и Зока в играта. В началото това беше много трудно, защото той бе твърде малък и често хукваше разплакан към вкъщи, когато някое по-голямо момче го събореше или му отнемеше топката. Но аз нехаех. Той ми беше брат, но аз трябваше да играя.

 След всеки пореден мач си идвахме целите в кал. Приятно ми е да си спомням как се прибирах мръсен след дългото боричкане с топката и майка ми веднага ми нареждаше да ходя да се изкъпя. Сетне тя идваше да ми изтърка гърба и да провери дали съм се измил както трябва. Обичах да гледам как калната вода се стича от тялото ми.

 Както казах, аз бях неспокойно и изобретателно момче. Скоро реших, че повече от всичко на света искам да имаме наш собствен клуб, на момчетата от „Сете де Сетембро“ и „Рубен Аруда“. Щяхме да го наречем Сете де Сетембро заради патриотичния подтекст. Игрите на улицата бяха приятни, но аз копнеех всичко да е както си му е редът, исках да подражавам на баща си и на футболистите, които бяхме гледали на игрището на стадион Нороеще. Това означаваше да имаме истински екип – фланелки, гащета, обувки, чорапи, футболна топка… Ами пари? Налагаше се да намерим.
Първите ни съвещания се проведоха на улицата. Главният въпрос беше как да се снабдим с екип. Всеки, който искаше да бъде част от отбора, трябва да се подпише (устно имам предвид – на хартия, разбира се, нямаше нищо). Сбирките на клуба щяха да бъдат в двора на моята къща или в двор на някой от другите членове. На мен ми хрумна идеята да събираме футболни стикери, които бяха много популярни по онова време, да попълним един-два албума и да ги разменим срещу истинска топка. Щяхме да наблегнем на големите отбори от Рио и Сао Пауло и по този начин да вдигнем цената на колекцията си. Идеята допадна на всички и се разбрахме да обединим запасите си от стикери в един общ фонд.
– Ами екипите? – попитах аз. – Откъде ще намерим пари за тях?
– Можем да събираме старо желязо, тенекиени кутии, бутилки и разни такива неща от улиците и да ги продаваме – предложи едно момче.
– Или пък дърва за огрев? – обади се друг. – Можем да взимаме по малко от всяка доставка вкъщи и сетне да ги продаваме.

 Аз знаех, че Дона Селесте ще погледне скептично на подобно нещо и затова само кимнах неопределено. Впоследствие нито един от тези планове не се оказа особено успешен. Събирахме всичко, каквото можехме. Не остана двор или улица, които да не сме претърсили за нещо, което да става за продан. И какъв беше резултатът? Почти нищожен. Парите не стигаха дори за чорапи. Стана ясно, че много хора в квартала се бяха отдали на същите занимания и нищо ценно наоколо не се задържаше задълго. Такива бяха времената. Свикани бяха нови сбирки на клуба.

 Едно хлапе на име Зе Порто бе осенено от прозрение. То предложи да продаваме фъстъци пред входа на цирка и на киното. Възникваше проблемът откъде да намерим фъстъци. Зе Порто се усмихна и сподели с нас злосторническата си идея:
– Ще ги крадем от Сорокабана.
Това беше един склад долу край жп-линията, но там винаги имаше работници и планът му криеше опасности. Спомних си за честите поучения на Дона Селесте, че кражбата е един от най-тежките грехове и забелязах как още няколко момчета се размърдват неспокойно. Но Зе Порто бе убедителен и красноречив. Планът беше рискован, но и смел. Той ни каза, че фъстъци имало и във вагоните, където можело да се проникне по-лесно, отколкото в склада, и на никого нямало да му стане нищо, ако изчезнели няколко килограма фъстъци.
– Освен това – продължи той, – всеки, който не е съгласен, е страхливец.
Този последен довод реши нещата.

Из "Пеле: Автобиография”

Очаквайте утре "За Сантос и Маракана"