Наскоро bTV ви разказа за инициативата „Подари великденска вечеря на пенсионер в нужда". Поводът бе постъпката на две момчета, които купиха продукти от първа необходимост на 90-годишния дядо Тодор. Тогава той се просълзи от вълнение.
За своите 90 години дядо Тодор казва, че е научил най-важното нещо - да бъде честен с другите и да се радва на чуждия успех. Израства в бедно семейство, но стремежът му за знания още не е стихнал. Той се появява след преживения ужас по време на Втората световна война. Казва, че след нея живее втори живот.
„Аз като се върнах от фронта - аз като видях на хората... Войната колко е лошо... Нещастия, разрушения, хора, плачещи. Няма да забравя една баба - къщата ѝ разрушена, и тя се връща с една кравичка и плаче. И аз се разплаках тогава”, спомня си дядо Тодор.
На фронта отива едва 18-годишен и още помни бомбардировките над София - сякаш са се случили вчера: „Бомбите паднаха там, където е НДК сега. И нас ни заведоха там да чистим, да събираме, и там видях скалп. Виждали ли сте скалп? Не ви го пожелавам! Бомбата как му е разбила черепа... Парализира се човек... Всичко това рефлектира...”.
Тодор е бил офицер и лейтенант във войната. Заради участието си в нея получава десетки ордени за храброст. Днес ги пази в една торбичка.
На въпрос дали се е страхувал за живота си, отговаря: „Не. Аз не знаех страх! Ооо, аз не знаех страх! Другарите офицери избягаха, аз 19-годишен бях командир на рота. Трябва да дадеш живота си за родината, да я обичаш. И да бъдеш коректен! Да обичаш хората и винаги да помагаш!”.
Признава, че войната го е променила: „Войната... аз се окуражих! Станах против войната. Това, което си видял там, за какво ти е? Нещастия, страдания, убити... Войната няма никакъв смисъл. Само едно има през войната - напряга се творчеството, там умът на хората се ползва за неща, които са разрушителни, не са съзидателни”.
След войната дядо Тодор иска да учи медицина. Не му позволяват. Но това не го отказва. Записва геология, по-късно става професор. Заради желанието си да се развива в науката обаче, понася много обиди.
„Аз бях единственият от нашия набор с конкурс в академията и не ме назначаваха. Знаете ли това?! Много съм изживял. Какво да се прави... жестока работа беше. Ходих като специалист в Мароко, проучвах обекти. Когато трябваше да ми зачетат труда... Да го кажа ли това нещо? Не знам... Изпратиха човек от Партийния дом и ми направиха комоцио и не ми платиха заплатата тука...”.
Трудът му е запечатан в десетките книги и доклади, които е написал. Но днес лейтенантът и професорът Тодор Андонов е само един пенсионер - насъбрал горчилката от дългата битка в защита на достойнството си.
„Българският пенсионер живее меко казано недобре. Да не казвам лошо. Защото тук има олигарси. Не се дава предимство на умните, на коректните, на младите!”.
Живее само с дъщеря си, за която се грижи заради тежко заболяване. Съпругата му си отишла преди три години.
„Има една празнота. Аз имах сигурност. Вие нямате си представа... Да имате човек до вас и той да е коректен. Сега ми е мъчно. Аз плача всяка сутрин... ако щете, вярвайте”.
Въпреки всичко обаче дядо Тодор не се предава. Всеки месец заделя от скромната си пенсия, за да си купи книга. Иска да се запише и на курс по компютърна грамотност.
„Не може човек да седи така. Сега съм на толкова години, аз искам да се уча. Например компютър не знам. Това е иновация за мен!”.
А посланието на му е кратко и истинско: „Ще стане човек добър, когато хората са здрави, образовани, занимават се с наука, като има изкуство, като има култура! Не може с простотия! Аз съм живял достойно и коректно! И така ще си и отида. И всеки трябва да е така!”.
