Той е президентът, когото не успяха да убият. Началото на мандата на бившия президент на Украйна звучи като шпионски трилър. Най-силният кандидат на опозицията Виктор Юшченко се разболява мистериозно и само за няколко седмици лицето му се променя зловещо. Капка диоксин и много интереси. Въпреки това той печели. И встъпва в длъжност без да знае дали изобщо ще продължи да живее.

Той ще промени представите ви за престъпление и наказание в политиката.

Историята с Вашето отравяне е една от големите мистерии на века. Кажете ми, господин президент, Вие за себе си открихте ли отговора кой се опита да Ви убие?

Естествено. И то много пъти. И, естествено, имам отговор на този въпрос. Но ако трябва да бъда педантичен, то, естествено, е по-добре този отговор да бъде даден от съда, от правосъдието. Само едно мога да кажа - това отравяне беше политическа разправа. Това първо. И всички негови участници и организатори днес се намират извън пределите на Украйна. В една известна страна.

Към 2004-та Юшченко е 50-годишен. Определят го като младолик. Силен опозиционен лидер, с прозападна ориентация, който според социолозите ще е следващият президент на Украйна.

В една хладна септемврийска вечер той отива на вечеря с ръководителя на украйнските служби Игор Смешко. В следващите дни усеща силни стомашни болки. Започват бързи промени в тялото - черният дроб и панкреасът му се подуват.

След 2 седмици започват болките в гърба, следва странното акне по кожата. Но кампанията на видимо болния Юшченко продължава.

Аз винаги съм си задавал въпроса, господин президент, в тази връзка. Вие си знаете през какво сте преминали, но се чудя каква е била крайната цел - да Ви убият или да превърнат здравето Ви в основна грижа във Вашия живот? Да изкарат от главата Ви всяка една друга мисъл, всяка една друга цел?

Не здравето ми беше в основата. Мисля, че в основата, понеже питате, е следното положение. Всеки президент на Украйна, който с политиката си постави политическата независимост на Украйна, на първо място от Русия, тръгне по пътя на националното възраждане, пожелае да излезе от московската орбита и да заведе нацията си вкъщи, в Европа, ще бъде враг на Русия. Независимо от това какво е името на руския президент.

В Русия не се е родил политик, който би признал независимостта на Украйна, суверенитета, правото на собствено съществуване, правото на Украйна на собствен избор. Затова винаги е дискомфортно да живееш с империалист. Понеже той претендира за късче от живота ти, територията ти, избора ти, мечтата ти, съня ти.

Ако говорим за моята политическа драма, това, честно казано, е нейното начало, нейният извор. Това спъва всеки. Всеки, който ще отстоява украинското дело, както правих аз. Струва ми се, че това е основата на този сюжет. Останалото са дреболии.

Юшченко трябва да стигне до Виена, за да разбере, че това което нарича дреболии всъщност се казва - диоксин, 50 хиляди пъти над нормата в кръвта му. Британски специалисти казват, че диоксинът е бил пречистен в лабораторни условия и било невъзможно да се разбере какъв е неговият произход. Лишеите по лицето на президента означавали, че неговото тяло се е опитвало да го изхвърли, но за това са нужни години.

Политиката понякога е много страшна, но и очевидно много мръсна и опасна игра. Но Вие не сте машина, Вие сте човешко същество. Как, преминавайки през това нещо, Вие останахте на площада, сред толкова много хора и започнахте да изпълнявате функциите си в този исторически период когато държавата се тресеше?

Ще кажа, че ако погледнем мащабно Украйна и попитаме какъв е най-големият политически проблем на украинската нация, моят отговор ще бъде - слабото национално достойнство, слабата вътрешна национална интеграция. Защо?

През последните 350 години ние сме били колония на Русия. Отнеха ни езика, литургията, книгата, църквата, вестника, киното, библиотеката, героите ни, паметта ни, дори ни откраднаха името. Другата част, имам предвид Западна Украйна, се е намирала под протектората на други държави, които също отнеха езика, паметта, историята.

България помни такова нещо от собствен исторически опит - какво е да бъдеш колония. Така че ние бяхме колония през последните 350 години, от която крадяха всичко и я лишаваха от всичко, владяха майчината си нация.

Мен нищо не ме спира. И това ме накара да остана. Обичам безгранично нацията си, страдам за нея, разбирам през какви трудности минава. И ако мога и по-натам да нося това дело и по-натам да служа на това, няма да има проблеми.

Знаете ли, повтарям пак - нищо не може да ме спре. Не защото не ме е грижа за семейството, здравето или живота ми. А защото имам визия как да служа на своята нация, тъй като чрез тази служба и отдаденост, виждам перспектива за своите деца, за семейството си, за страната си. Затова това е въпрос номер едно.

А онова, което казахте доста уважително за политиката - не мисля, че отвътре тя наистина е толкова велика, както мислят за нея доста хора. Не е толкова сложна, както някои казват за нея - че това е цяло изкуство, че това са цели науки и то не просто науки, а сложни такива. Има по-просто определение за политиката. Политиката е винаги избор. Къде искаш да бъде страната ти? Тоест, пред теб всеки ден стои избор. Това се нарича политика. Просто се научи да избираш правилно според интересите на нацията си, държавата си, съседите си, приятелите си. 

Живеем ли във времената, в които заговори за убийства и оръжия ще решават съдбата на цели поколения? Или поне на нашето поколение?

Мисля, че до известна степен е така. Мисля, че ако говорим за европейската политика за сигурност и за моето поколение в това число, то не даде отговор на онзи обран, стабилен модел, който пазеше спокойствието в продължение на дълги години.

В средата на 50-те години един европейски политик е казал, че европейската политика за сигурност трябва да бъде или една за всички, или никаква. Погледнете сега политическата карта на Европа и ще видите, че в действителност Европа е разделена както никога. От Балтийско до Черно море. Естествено, това са два европейски свята. Един имперски, средновековен, феодален, с правила, които Европа вече никога няма да приеме. Ще живее фатално, но няма да ги приеме. От друга страна е демократична Европа - красива, но слаба. И, честно казано, в това е ключовият политически конфликт.

Бяха времена, в който Юшченко беше сред най-желаните гости в Европа. Той беше еднакво добре приет и в Брюксел, и във Вашингтон. Уверяваха го, че няма да бъде изоставен и заради неговата прозападна ориентация ще спечели цяла Украйна. Красиви думи, толкова характерни за мръсната игра на лицемерие, на което са способни политиците. 

В контекста на несъстоялата се интеграция на Украйна в Европейския съюз, нямат ли вина и онези чиновници в Брюксел? Европейските политици, които някак си дадоха едни надежди, които след това не можаха да осъществят?

Мисля, че не само по отношение на Украйна, но и на много страни от Източна Европа европейската политика през последните 10-15 години, меко казано, далеч не е адекватна.

Имам усещането, че Европа не владее лидерството когато говорим за европейска политика и разширяване. И когато апелираме към Европа, и до ден днешен се срамувам. Ние в Украйна и в Грузия между другото свършихме уникална работа, за да получим заедно право на входен изпит за Алианса.

Всъщност, отказаха ни. И ни отказаха две страни. Но най-неприятното чувство за мен беше, че това дори не беше позицията на онези две страни. Това беше наложена от Москва позиция - че според Устава на НАТО тези две страни не трябва да бъдат приемани. Хайде просто да забравим и да кажем, че днес няма политическа целесъобразност да се разширява полето за сигурност на континента с Грузия и Украйна. Това беше много неприятно.

Днес Юшченко е един от многото на прага на историята. Не обича шума, въпреки че твърди, че политиката му липсва. Въпреки лошите спомени.

Накрая да ви попитам - какво бихте казали на онези, които се опитаха да посегнат на живота ви?

Трябваше да ми зададете този въпрос преди 10 години. Тогава все още емоциите ми бяха нагорещени. Сега съм спокоен човек, простих на всички, не тая злоба или желание за някакво отмъщение на онези хора, които стояха зад посегателството върху живота ми. Сега се отнасям изключително християнски към този епизод. Бог ще им бъде съдник, не аз.