Моментът, в който Китай избра икономическия просперитет пред свободата, най-яркото доказателство, че социализъм с човешко лице не съществува или пък провалът на първата „цветна революция” – 30 години след кървавия край на протестите на пл. „Тянанмън”, няма исторически консенсус за това какво е видял светът по улиците на Пекин. Политическите гледни точки към събитията също остават непримирими. Или липсващи.
Протестите в китайската столица преди три десетилетия започват по причини, твърде познати и днес както на познавачите на азиатската суперсила, така и на нейните жители. Внедряване на елементи от пазарната икономика, които обаче само увеличават социалното неравенство на фона на все така ограничени възможности за политическо участие на гражданите и непоносима корупция на всички нива изкарват студенти на протест още през 1986 г.
На тяхна страна застава и реформаторски настроеният генерален секретар на компартията Ху Яобан, но това се оказва недостатъчно за реална промяна. Нещо повече, фактическият лидер на страната Дън Сяопин (архитект на подмяната на идеологическата чистота от времето на Културната революция с материалната удовлетвореност като висша цел на държавата) започва мощна кампания срещу „буржоазната либерализация”, в резултат на която Ху е лишен от високия си пост.
Изолиран, партийният деец получава инфаркт и умира през април 1989 г. Това се превръща в катализатор на потисканото от властта народно недоволство – 100 000 души изпращат Ху Яобан в последния му път, като погребението прераства в протестно шествие и последваща окупация на главния площад „Тянанмън”.
Следват седмици, в които ту се стига до сблъсъци с органите на реда, ту държавните медии излъчват репортажи, които по-скоро подкрепят каузата на протестиращите студенти и работници, някои от които междувременно са обявили гладна стачка. Това е резултат и на вътрешните борби в китайската компартия, които текат паралелно на протестите.
В крайна сметка обаче Дън Сяопин и хардлайнерите надделяват и демонстрациите са обявени за заплаха за партията и държавата. Обявено е военно положение, 300 000 бойци са изпратени в столицата. До последно обаче протестиращите остават зад исканията си за повече демокрация и решителна борба с корупцията във властта.
Така се стига до нощта между 3 и 4 юни 1989 г. 30 дивизии с бронетехника нахлуват на площада и откриват огън с бойни патрони. Резултатът е между 319 (според правителствените данни) и близо 10 000 (според секретна британска дипломатическа грама) убити, хиляди ранени, арестувани и хвърлени в затвора.
Кадрите от кръвопролитията (сред които и тези с прочутия, но останал безименен човек, сам спрял цяла танкова колона) обикалят света – въпреки всичките опити на официален Пекин да ограничи достъпа до информация на западните медии. Това е огромно петно върху имиджа на Китай, който до този момент през 80-те се опитва да гради имидж на нов тип отворено към света социалистическо общество.
Страдат и ред съвместни проекти със западните страни, включително и САЩ. В същото време, обаче, лобито около Дън Сяопин укрепва позициите си във властта – политическите либерали са премахнати от Политбюро, но остават икономическите. Така през 90-те Китай тръгва към отваряне на икономиката си в мащаби, още по-големи и от тези десетилетие по-рано. Страната се превръща първо във „фабриката на света”, а след това, с придобитите ноу-хау и конвертируема валута – в глобален политически и икономически играч.
Днес Китай е вероятно по-мощен от всякога – с огромна модерно въоръжена армия; индустрия, която може да произведе от кибритена клечка до космически кораб в количество и на цена без аналог и с външна политика, която действа на световния терен.
Комунистическата страна е незаобиколим от никого фактор в Азия и от десетилетие на практика колонизира Африка с мащабни инфраструктурни проекти, концесии за природни богатства, силно обвързващи държавни заеми и неустоимо политическо влияние, а чрез различни международни инициативи вече на мушката са и по-слабите европейски и южноамерикански страни.
На този фон, в Китай „Тянанмън” е само площад. Дългогодишната кампания на властта за отстраняване на събитията от 1989 г. от публичния дебат е с безспорен успех. Младите хора в страната масово не знаят за протестите, а повечето нямат и желание да знаят – те са част от консуматорско общество, което старателно е лишавано от идеология извън агресивното патриотарство, което Пекин понякога поставя на преден план при конфликтна ситуация с друга държава.
Недоволството, където го има, е свързано с конкретни корупционни или други нередности, но не и с генералната посока на развитие на страната, а големите промени (в това число и борбата с рушветите) идват само "отгоре".
Някои изследователи твърдят, че става въпрос за пропаст между поколенията – там, където са били идеализмът и либерализмът на родителите сега са национализмът и прагматизмът. Не помага и че събитията от „Тянанмън” не просто не са в учебниците – те са тотално изтрити от публичния дебат. Големите технологични възможности на службите позволяват всяко споменаване на „Четвъртоюнския инцидент” и всяко споделяне на снимки или видео от сблъсъците да изчезва от социалните мрежи.
През последните години ситуацията се влоши допълнително заради твърдия политически курс, поет от сегашния лидер Си Дзинпин. Около годишнината от трагедията има арести на дисиденти, а даже най-скромните протестни акции често приключват с ефективни присъди.
За всеки случай (и най-вече за международна консумация) властта оправдава действията си от 1989 г. с необходимостта да „прекрати политическата турбуленция”. Вчера партийният официоз обърна внимание на темата, като нарече служилото се „ваксинация” срещу всякаква бъдеща нестабилност. Сериозно обсъждане даже с проправителствена гледна точка обаче отсъства.
Затова и не е изненада, че и тази година на „Тянанмън” има бронетранспортьор, полицейски КПП-та, на които се проверяват документите на всеки минаващ и цивилни служители на реда, които демонстративно отварят чадъри пред камерите на западните журналисти, дошли да отразят евентуален опит да бъде почетена паметта на загиналите заради идеите си.
