Американски бойни самолети във въздуха и кораби на позиция за извършване на масиран ракетен удар – това имаше срещу себе си Иран в ранните часове на днешния ден местно време. Макар президентът Доналд Тръмп да отмени буквално в последния момент операцията, военното противопоставяне между Вашингтон и Техеран вече изглежда почти неизбежно.
Инцидентите от последните дни – атаките срещу петролни танкери и свалянето на американски безпилотен самолет, нажежиха политическото говорене до степен, в която вече звучат почти несериозно коментарите, че никой не иска война в региона. Нова ескалация почти сигурно ще изпрати ръководствата и на двете страни в ситуация, в която просто нямат възможност за стъпка назад.
Това може доведе до сблъсък между въоръжени сили, които имат огромни различия в мащабите си, техническото си равнище, но и мотивацията да защитават интересите си.
Позната конфигурация от САЩ
Самолетоносач (в случая - „Ейбрахам Линкълн”), тежък кръстосвач, четири разрушителя, стратегически бомбардировачи – по този начин в най-общ план изглеждат ударните групи на САЩ по време на всички кампании в Близкия изток през последните десетилетия.
Авиокрилото на самолетоносача включва изтребители F/A-18 “Хорнет”, както и машини, специално модифицирани за радиоелектронна борба. От палубата на „Ейбрахам Линкълн” излитат и летящи радари E-2 „Хоукай”.
Кръстосвачът и разрушителите пък са плаващи батареи, оборудвани с по между 90 и 122 установки за изстрелване на крилати ракети „Томахоук” или други „умни” боеприпаси за унищожаване на летящи или водни цели.
Ракетни залпове могат да дойдат и от най-стария ударен самолет на американските ВВС – „летящата крепост” B-52. „Ветеранът” от Виетнамската война може да засипва вражеските цели и с авиобомби, след като противовъздушната отбрана е унищожена.
За защитата на американските кораби и бази има изпратени изтребители F-15C, които носят по 6 ракети за поразяване на цели на средна дистанция и по още 2 за маневрен въздушен бой. Противовъздушната отбрана от земята се осигурява от комплекса „Пейтриът”, който има и възможност да спира крилати и балистични ракети.
През последните близо 30 г., обаче, на САЩ не се е налагало да се бори с противник, който има реални възможности за военен отговор на нападение.
Отговорът на Иран
Ислямската република се налага да води дълъг военен конфликт буквално месеци след смяната на режима през 1979 г. 8-годишната кървава война с Ирак е последната, в която страната е директно ангажирана. Въпреки това, според много анализатори въоръжените сили на страната под една или друга форма трупат опит и на други места – в последно време, Сирия (където помагат на режима на Башар ал-Асад) и Йемен (където бунтовниците хуси са подкрепяни от Техеран срещу арабската коалиция).
Техниката на иранската армия е сложна комбинация от западни образци, останали от преди революцията в страната преди 40 г., китайски, съветски, руски и местно произведени модели. Именно на собствената си военна промишленост разчита Иран, за да излезе от тежката ситуация с непрекъснат недостиг на резервни части за старото оборудване.
Така в момента ПВО на страната разчита на остарелите комплекси „Хоук”, „Рапир” от преди близо половин век, но и на много други системи.
Основен комплекс за защита на голям периметър е съветският С-200 „Вега”, модернизиран и произвеждан в местни заводи. Дълго време Иран не успяваше да се снабди с по-модерната С-300, която може да се използва и за противоракетна отбрана. Към момента има 4 батареи от модификацията С-300П и още толкова от по-далекобойната С-300ПМУ2.
Първият разработен в страната ЗРК – „Саяд-1” е от 2001 г. и всъщност е копие на китайската версия на съветския С-75 от 60-те години. Чисто местните ракетни комплекси датират от последното десетилетие, като най-масови са системите със среден радиус на действие като „Мерсад” (над 400 установки) и „Раад” (над 400 установки). С комплекс от семейството на „Раад” беше унищожен американският безпилотник.
Един от най-амбициозните проекти по линия на иранското ПВО е комплексът „Бавар-373”, който първоначално беше създаден заради невъзможността за покупка на руски С-300. В крайна сметка той влезе в производство и в момента има поне 12 батареи, които пазят стратегически обекти.
Във въздуха иранските ВВС могат да вдигнат над 40 МиГ-29, но повечето останали бойни самолети на ислямската република не са конкурентни на потенциалния противник.
Останалите от преди 1979 г. и изнесли на гърба си войната с Ирак през 80-те американски F-14 „Томкет”, F-4 „Фантом” и F-5 са в неясно техническо състояние поради трудностите в намирането на части и извършването на ремонти.
Други остарели самолети на първа линия са китайският „Ченгу” J-7 (еквивалент на МиГ-21) и френският „Мираж” F-1. Местната авиопромишленост произвежда без лиценз два самолета, базирани на F-5 – изтребителя „Сегех” и ударния „Азаракш”. За поразяване на земни цели иранските ВВС имат 6 руски Су-25МК и две ескадрили фронтови бомбардировачи Су-24МК.
Най-вероятно обаче Иран би отговорил на евентуален удар чрез ракетните си войски. Те имат голямо количество ракети тип „Скъд”, включително и произведени в страната.
Обектите на над 1000 км от Иран също не са в пълна безопасност, тъй като на въоръжение са няколко различни комплекса със среден и голям радиус на поразяване. Първата иранска ракета от този клас е „Шабаб-3”, която е на въоръжение в най-малко 6 бригади. Някои от модификациите като „Гадр-110” имат радиус на действие от 2000 км.
През последните години се появиха информации за два нови комплекса с двустепенни ракети с твърдо гориво – „Ашура” и „Седжил”. Те имат по-малко време за разгръщане и подготовка за изстрелване, а освен това са по-трудни за унищожаване от ПРО след пуск. Няма данни колко от тях са застъпили на бойно дежурство.
Какво да очакваме
Противопоставянето на противник с ешелонирана противовъздушна отбрана, който може да отговори с балистични ракети поставя Вашингтон в ситуация, не твърде различна от тази в навечерието на операция „Пустинна буря” през 1991 г. Тогава първоначалните очаквания бяха за огромни загуби за съюзническата авиация през първите дни от боевете и за мощен ракетен отговор от страна на Багдад.
В крайна сметка, прецизни удари по ключови инфраструктурни обекти и ефективна употреба на разузнавателните данни доведоха буквално за часове до крах на иракската армия, считана преди конфликта за една от най-силните в света. Със сигурност, обаче, в Техеран са изучили добре начина на действие на американските сили и няма да повторят грешките на своите колеги.
Така вероятно всички комуникационни, електропреносни и т.н. връзки на важните обекти от противовъздушната отбрана са дублирани (именно това се оказва „слабото звено” в иракската ПВО през 1991 г.), а, по примера на Югославия през 1999 г., целият инвентар, който не е нужен за отразяване на първата атака, е скрит в добре замаскирани подземни укрития и заменен на видимите от спътниците места с макети.
Американското командване, на свой ред, вероятно няма да поеме хазартни рискове и ще се стреми да ограничи мащабите на евентуален удар до минимума, който все пак би донесъл нужния политически ефект. Израелските атаки по ирански цели в Сирия научиха радарните оператори и разчетите на ЗРК как да се пазят от удар от въздуха, а също и как да отговарят – като свалянето на F-16 през февруари т.г. е доказателство за възможностите им.
Сегашното политическо ръководство на Иран (за разлика от това по времето на хардлайнера Махмуд Ахмединежад) изглежда по-слабо склонно да се впуска в самоубийствен пълномащабен конфликт със западните сили, а в Белия дом Доналд Тръмп добре съзнава какъв удар по плановете му за нов мандат може да се окаже фалстарт на война с Иран и последващо „затъване” там по примера на широко критикуваните от него кампании в Ирак и Афганистан.
И двете сили в този потенциален конфликт осъзнават своите силни и слаби страни и трезвата преценка е, че насочените в двете посоки ракети са по-скоро аргумент на масата за преговори, отколкото реално подготвени бойни оръжия. Дали обаче залогът със струпването на толкова бойна техника и войнствена реторика няма да се окаже фатално голям, следващите няколко дни ще покажат.
