Повече от година Сърбия е обхваната от непрекъсната вълна от шествия, блокади, университетски окупации и масови протести. Първите изблици на недоволство избухнаха след трагедията на жп гарата в Нови Сад през ноември 2024 г., когато 16 души загинаха при срутването на бетонната козирка.
Това, което започна като скръб, бързо прерасна в ярост, а тази ярост се превърна в трайна част от ежедневието в Сърбия.
Улиците не се изпразниха. Скандиранията не утихнаха. И въпреки мащаба и продължителността на протестите страната не е по-близо до политическа промяна, отколкото беше, когато студентите за първи път излязоха на улицата. Това се посочва в анализ на Алекс Ерор за Foreign Policy. Ето какво още пише в него:
През март миналата година беше ясно, че политическата наивност е парализирала протестите. Те разполагаха с численост, но не и със стратегия; въплъщаваха обществен гняв, но не предлагаха план как този гняв да се превърне в реална промяна.
Десет месеца по-късно тази оценка остава валидна. Опозицията не е спечелила осезаеми позиции, президентът Александър Вучич запазва твърд контрол, а властта отговаря на недоволството не с отстъпки, а с натиск. Въпреки това протестиращите не се разотиват.
Напротив – движението се е окопало, станало е по-конфронтационно и все по-взривоопасно. Тази динамика поражда тревожно сравнение с Украйна през периода 2013–2014 г., когато масовите граждански вълнения и революционното насилие в крайна сметка доведоха до свалянето на проруския президент Виктор Янукович.
Дали Сърбия се насочва към собствен вариант на Евромайдан – „Сърбо-Майдан“, който може да завърши със сходно кърваво развитие по улиците на Белград?
Макар все още да има основания да се смята, че ескалацията няма да бъде толкова бърза, става все по-трудно да се очертаят алтернативни сценарии.
Очаква се предсрочни парламентарни избори да се проведат по-късно тази година, но предимството на властта е толкова голямо – благодарение на доминирането ѝ над медиите и стабилната система за разпределение на ресурси и постове – че протестното движение почти сигурно ще се сблъска с тежко разочарование. Дали това ще обезсили недоволството или ще го тласне към по-радикални действия, ще определи дали страната ще остане в сегашното застинало състояние или ще навлезе в брутален „Сърбо-Майдан“.
Александър Вучич – автократичен клептократ, често погрешно възприеман като десен популист – не за първи път е изправен пред масови протести. От 2017 почти няма година без големи демонстрации.
Имаше протести срещу мерките по време на коронавирусната пандемия, протести срещу гиганта „Рио Тинто“ през 2021 г. и отново през 2024 г., протестите „Сърбия срещу насилието“ през 2023 г. и редица други. С изключение на демонстрациите срещу локдауните, които принудиха правителството да се откаже от нови ограничения през 2020 г., всички тези вълни в крайна сметка затихнаха.
Настоящата протестна вълна обаче е различна – тя не постига пробив, но и не се разпада. Тя е по-мащабна от всичко, с което Вучич се е сблъсквал досега, макар точните числа да са трудни за установяване.
Общоприетите оценки варират между 100 000 и 325 000 души за най-големите протести. (Най-високата цифра, оповестена от властите, които традиционно занижават мащаба, е 107 000.) Протестиращите многократно блокираха ключови пътни артерии, за което правителството твърди, че нанася щети на икономиката.
Ситуацията се е превърнала в пълна политическа безизходица. Но нещо неизбежно ще се пропука. Или властта ще капитулира доброволно (което изглежда немислимо), или протестиращите ще ескалират действията си (възможно, но малко вероятно преди изборите).
Година по-късно основният проблем на движението остава непроменен. То все още няма политически инструмент, способен да канализира масовото обществено недоволство. Активистите вече приеха, че въпреки фасадната демокрация в Сърбия, Вучич трябва да бъде победен на избори, и от месеци настояват за предсрочен вот.
Подкрепата на Вучич за избори до края на 2026 г. изглежда като отстъпка, но той също толкова
лесно може да ги отложи до следващата пролет, ако това отговаря на интересите му. Междувременно опозиционните политици в най-добрия случай играят поддържаща роля в протестите и не са успели да излъчат нищо, което да наподобява жизнеспособни кандидати – нито за тази, нито за следващата година. Не се появиха харизматични обединяващи фигури. Не се формира и смислена коалиция.
Опитите движението да излезе извън рамките на градските интелектуалци и да достигне до провинциалните работници – най-лоялния електорат на Вучич – са неравномерни и непоследователни. Антиправителственият лагер се фиксира върху абстрактни ценности като прозрачност, отговорни институции и върховенство на закона, но не предлага нищо конкретно на колебаещите се избиратели или на тези, които досега подкрепят властта. Хората не могат да живеят само с медийна свобода.
В същото време правителството на Вучич – вече добре обучено в потискането на недоволство – става все по-конфронтационно. На протестите редовно се използват провокатори в цивилно облекло. Гледката на едри мъже с обръснати глави, които се появяват зад полицейските кордони и хвърлят пиротехника или предмети по тълпата, за да предизвикат хаос и да оправдаят намеса на силите за сигурност, е нещо обичайно. Сред тях има закоравели престъпници, включително футболен хулиган, осъждан за убийството на френски запалянко в Белград, който беше неочаквано освободен преди години.
Физическите нападения срещу опозиционни фигури от страна на проправителствени групи ясно показват, че режимът е готов да използва и подземния свят, за да запази контрола си.
Съществуват и достоверни твърдения – макар официално отричани – че по време на един от протестите миналия март полицията е използвала военен акустичен уред (звуково оръдие) за разпръскване на тълпата. Самият факт, че подобно обвинение звучи правдоподобно, говори за все по-милитаризирания облик на държавата. В очите на много протестиращи Вучич вече дори не имитира сдържаност.
Недоволството вече се разпространява и извън Белград, особено в северните градове, където протестиращи вандализират офиси на Сръбската прогресивна партия и влизат в сблъсъци с нейни активисти. Това, което започна като предимно мирно гражданско движение, започва да показва пукнатини. Търпението се изчерпва, а усещането за безкрайно повторение без резултат поражда взривоопасно напрежение.
Под този политически сблъсък се крие и дълбока демографска и икономическа трансформация. Сърбия, дълго време жертва на масова емиграция и „изтичане на мозъци“, сега за първи път преживява масова имиграция. През миналата година страната е издала около 100 000 разрешителни за работа на чуждестранни работници от Индия, Пакистан, Узбекистан, Таджикистан, Египет и други държави – ръст от 20 000 на годишна база, като се очаква още по-рязък скок след влизането в сила на новото споразумение за трудова мобилност с Гана.
Този приток е резултат както от стремежа на правителството да привлича чуждестранни инвестиции, така и от нежеланието на сърбите да приемат мизерните заплати, които много работодатели предлагат. Заводът на Fiat в Крагуевац, например, внася около 800 чуждестранни работници, за да заеме позиции, които близо 9 000 безработни местни жители отказват. В общество с изразени консервативни нагласи, разкъсано от дълбоко икономическо неравенство, това налива допълнително масло в огъня и вече доведе до атаки срещу жилища на мигранти. В студентските протести има силен националистически елемент, който лесно може да капитализира върху темата за миграцията и демографските промени. В цяла Европа антимигрантската политика сваля правителства. Няма причина Сърбия да е имунизирана срещу този риск.
Вместо да смекчава напрежението, Вучич изглежда решен да го задълбочи. Когато добре позната крайнодясна група се опита да организира антимигрантски митинг миналия октомври, властите го забраниха и заплашиха участниците с арести. Това не беше проява на загриженост за малцинствата, а ясно послание, че държавата ще смаже всяка заплаха за чуждестранните инвестиции. Ако властта е готова да се разправи с маргинални групи с ограничена подкрепа, можем само да си представим как ще реагира при бъдещи масови екологични протести срещу литиевия проект на „Рио Тинто“.
Екологията, борбата с корупцията и икономическите антиимпериалистически искания доказано успяват да обединят различни части от сръбския политически спектър; антимигрантските настроения също набират сила. Заедно тези теми оформят основата на потенциално широка анти-Вучич коалиция – включваща градски интелектуалци, селски фермери, еколози, прогресивни активисти и националисти.
С наближаването на изборите протестиращите трябва да обърнат внимание на тези предупреждения и да започнат да търсят сериозни, реални кандидати. Ако успеят да избегнат вътрешни разцепления и останат обединени около платформа за промяна на статуквото, те имат шанс за неочакван пробив. Ако се провалят, протестите вероятно ще затихнат или ще поемат по по-насилствен път.
Тук се връщаме към идеята за „Сърбо-Майдан“. Сравнението не е съвършено и не бива да се преувеличава. Вучич не е Янукович – поне засега. Но той е лидер, който управлява така, сякаш общественото мнение няма значение; който арогантно се присмива на общество, в което натрупаното недоволство е преляло; който открито провокира демонстранти, загубили вяра в мирния протест; и който ръководи политическа система без легитимен механизъм за промяна. Множество наблюдатели описват Сърбия като хибриден режим с изборен авторитаризъм, способен сериозно да изкривява вота в своя полза. Тези оценки може да звучат алармистки, но са реалистични: страната се приближава към точка на пречупване. От другата страна я чакат повече държавна репресия, повече насилие и ескалация – както от страна на правителствените мутри, така и от страна на протестиращите.
Може ли всичко това да бъде избегнато? Теоретично – да. Ако Брюксел беше готов да наложи реални последици – санкции, замразяване на средства, силен дипломатически натиск – той би могъл да принуди Вучич да ограничи най-бруталните аспекти на управлението си. Но Европейският съюз ясно показа, че смята Сърбия за твърде стратегически важна, а лития – за твърде ценен, за да рискува конфронтация с Белград.
Европейските политици се опасяват и от националистическите елементи в протестното движение, както и от риска санкционирането на Вучич неволно да засили още по-крайни фигури. Съществува и страх, че той може да се обърне към алтернативни съюзници – най-вече Китай, но също така Съединените щати и Русия.
Недоволните сърби трябва да се изправят пред болезнената реалност, че ако промяната дойде, тя вероятно няма да бъде постигната чрез мирен протест. При мрачните перспективи за изборите, насилието се очертава като единствената алтернатива, но предвид огромното технологично превъзходство на държавата, шансовете не са на страната на протестиращите. Те ще трябва да си зададат въпроса дали са готови да рискуват всичко за промяна – включително живота си.
Засега отговорът вероятно е „не“. При липса на рязка ескалация протестите най-вероятно ще продължат с редуване на напрежение и затишие до провеждането на изборите. Следващият критичен момент ще бъде 2027 г., когато Вучич трябва да напусне президентския пост след два мандата. Без ясен наследник той или ще се оттегли от политиката след 15 години на власт, или просто ще се върне на премиерския пост – както Владимир Путин и Дмитрий Медведев си размениха ролите през 2012 г. Почти сигурно ще се случи второто. И именно тогава ситуацията най-вероятно ще избухне.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
