40 години след трагедията в АЕЦ „Чернобил“ – най-тежката ядрена авария в историята на гражданската ядрена енергетика – Беларус продължава да понася едни от най-тежките последствия от радиоактивния дъжд.
На 26 април 1986 г. реактор №4 в АЕЦ „Чернобил“ в бившата съветска република Украйна експлодира, изпускайки повече от 8 тона силно радиоактивен материал.
Над 60 000 квадратни километра земя бяха замърсени, а повече от 3,2 милиона души бяха засегнати в различна степен, пише Ройтерс.
В южната област Гомел в Беларус, близо до украинската граница, повече от 2000 квадратни километра остават зона на изолация.
Районът сега представлява единствения в света радиационно-екологичен резерват – Държавният радиационно-екологичен резерват „Полесие“.
На пръв поглед части от резервата не се различават от обикновената провинция. В по-малко замърсените райони беларуски учени провеждат експериментални дейности, включително развъждане на коне, лесовъдство и пчеларство.
„Днес резерватът се характеризира не само с радиоактивните си елементи, но и предлага отлични условия за размножаване на много редки видове, включително копитни, бозайници и различни растения. Дори дивата свиня играе роля тук, тъй като допринася за трансформацията на радионуклидите в почвата“, разказва Сергей Калиниченко, ръководител на Лабораторията по спектрометрия и радиохимия на Държавния радиационно-екологичен резерват „Полесие“.
Въпреки това навътре в резервата белезите от изоставянето са ясно видими. Пътищата са в лошо състояние, а изоставените къщи стоят като мълчаливи напомняния за миналото.
След трагедията тогавашните съветски власти евакуираха всички населени места в радиус от 30 километра от централата.
„Преди тук имаше 90 населени места с около 22 000 жители“, разказва Алексей Казаков, ръководител на информационния отдел на резервата.
От 2018 г. резерватът е посетена от около 5000 души. Учените придружават посетителите, като им помагат да разберат нивата на радиация, рисковете и постепенното възстановяване на екосистемата.
Някои очевидци и ликвидатори в Беларус все още си спомнят катастрофата много ясно.
Николай Лисенко, който е служил в хеликоптерна ескадрила в първите дни на почистването, е бил натоварен със задачата да запечата разрушения реактор от въздуха.
„Започнахме работата на 28 април, веднага щом пристигна първият хеликоптер. Решиха да го запечатат отгоре, защото нивата на радиация на земята бяха изключително високи и хората не можеха да се приближат пеша. Първо направиха чували с пясък, а след това ги сложиха в контейнери. Един хеликоптер идваше, хвърляше контейнера, след това друг, а след това още един. Три различни типа хеликоптери работеха без прекъсване“, разказва Лисенко.
Сергей Шалкевич е работил в пожарната и е бил част от екипа, отговарящ за дезактивирането на района. До днес той все още носи стария си дозиметър по навик.
„Когато тръгнеш за ликвидационните работи, това е ниво на стрес номер едно. После, когато пристигнеш и видиш колко огромна всъщност е катастрофата – това е ниво номер две. И оттам нататък напрежението продължава да нараства. Когато пристигнеш в централата за първи път, дори не можеш да прецениш къде опасността е по-голяма – тук или там. Това е несигурността, неизвестността и преобладаващото усещане за сериозна опасност“, казва Шалкевич.
Аварията ва АЕЦ „Чернобил“ - 40 години по-късно
На 26 април Украйна отбеляза 40-ата годишнина от ядрената катастрофа в АЕЦ „Чернобил“ през 1986 г., когато реактор експлодира по време на неуспешен тест за безопасност.
Според доклад на ООН операторите на съоръжението, в нарушение на правилата за безопасност, са изключили важни системи за контрол на реактор №4 на украинската централа и са допуснали той да достигне нестабилни условия с ниска мощност.
Скок в напрежението доведе до поредица от експлозии, които отнесоха тежкия стоманен и бетонен капак на реактора и изпратиха облак от радиоактивен прах, който се разнесе над Северна и Западна Европа, достигайки чак до източната част на САЩ.
31 работници от централата и пожарникари загинаха непосредствено след катастрофата, предимно от остра лъчева болест. Хиляди други по-късно починаха от заболявания, свързани с радиацията, въпреки че общият брой на жертвите и дългосрочните последици за здравето остават предмет на интензивни дебати.
В месеците след катастрофата от 1986 г. Съветският съюз построи конструкция около експлодиралия реактор, за да спре радиацията от огромните количества уран, които все още се намираха вътре, предотвратявайки това, което би могло да бъде още по-катастрофално бедствие.
Въпреки това през следващите години започнаха да нарастват международните опасения, че първоначалната конструкция не е подходяща за целта.
Днес по-голямата част от района около изоставената атомна електроцентрала представлява пустош от празни сгради, храсталаци и развалини. Всички сгради в Припят – градът призрак, в който някога са живели 50 000 души, предимно работещи в електроцентралата – се нуждаят от ремонт.
