От обедняла и нестабилна страна гигант до пълновластен господар на „близката чужбина“ – метаморфозата на Русия не се случва за един ден и не може да се обвърже с едно събитие. Въпреки това, една война от преди 14 години първа показа на света, че Москва отново има големи амбиции.
Конфликтът в Грузия от 2008 г. продължи в активната си фаза по-малко от седмица и не може да се сравнява с мащаба на събитията, които се случват в момента в Украйна. Въпреки това, паралелите не са малко.
По-долу ще се опитаме да отговорим на някои от най-важните въпроси.
Кой е виновен за грузинския конфликт?
Независимостта на Грузия от СССР през 1991 г. носи както добри, така и лоши новини за жителите на младата държава. Сепаратистки групировки с помощта на Русия успяват да се отцепят в международно непризнатите Южна Осетия и Абхазия. В кръвопролитията загиват хиляди цивилни, а в пъти повече са тези, които са принудени да напуснат домовете си.
Дълги години конфликтът е „замразен“, но това се променя, когато през 2004 г. властта в Тбилиси отива в ръцете на Михаил Саакашвили – прозападен лидер, който освен това обещава на народа връщане на отцепилите се провинции.
Грузия усилено модернизира армията си, като към 2007 г. цели 9,2% от нейния БВП отива за отбрана. Бойната ѝ техника идва и от западни доставчици и местни производители и, поне на теория, превъзхожда даже голяма част от наличното в руската армия.
Всичко това не остава незабелязано за Москва и още от 2006 г. Кремъл започва да планира ответни действия. Междувременно в сепаратистките републики тече процес по „паспортизация“ и живеещите в нея стават масово руски граждани. Освен това, в Южна Осетия и Абхазия за разположени руски сили – за мироопазваща мисия.
Кога войната става неизбежна?
През 2008 г. ситуацията става изключително сложна поради две причини – признаването на Косово за независима държава (удар по руския съюзник Сърбия) и декларацията от Букурещ, която дава ясна перспектива за членство в НАТО на Грузия и Украйна (както виждаме и в последните дни – подобно развитие е напълно неприемливо за Москва).
През лятото на 2008 г. регионът влиза в спирала на непрестанно ескалиращо насилие – от крайпътни бомби и престрелки до артилерийски удари по грузински села.
Къде е голямата грешка на Саакашвили?
Западните лидери предупреждават грузинския президент, че му е заложен руски капан и не трябва да се поддава на провокациите. Освен президент реформатор, обаче, той е и лидер със силна склонност към авторитарни действия, а и с голямо самочувствие – през 2004 г. друга отцепила се провинция е превзета бързо и лесно от грузинските сили.
Очакванията му са сепаратистите да бъдат сломени за броени дни, а Русия да не се ангажира пряко в тяхна подкрепа.
Така малко преди полунощ на 7 август 2008 г. грузинските сили тръгват в настъпление в Южна Осетия.
Какво се случва при сблъсъка на двете армии?
Според направения от европейски експерти анализ след края на конфликта, Русия е имала струпани войски с немиротворчески функции в Южна Осетия още преди в Тбилиси да се решат на атаката. Освен това, 58-ма армия чака на границата капанът да щракне.
Така още на 8 август Москва започва операция по „Налагане на мир“ с пълномащабна офанзива по суша, въздух и вода срещу грузинската армия.
Бомбардирани са и градове във вътрешността на страната, включително – столицата Тбилиси.
Грузинците удържат около 3 дни, но с отварянето и на втори фронт през Абхазия положението започва да става изключително тежко. Армията на Саакашвили не успява да разгърне пълния си потенциал – макар руското настъпление също да е белязано от лошо планиране, ненадеждно разузнаване и логистични проблеми (и трите ги виждаме и днес в украинската кампания).
