Преди 7 години Изабел Диноар стана първият човек, на когото бе направена трансплантация на лице. Пред Би Би Си тя разказва как се справя със зяпачите, както и за копнежа й да срещне семейството на жената, чието лице стана нейно.

„Най-трудното е да преоткрия себе си. Но знам, че това е невъзможно”, казва 45-годишната майка на две деца Изабел от Северна Франция. „Когато погледна в огледалото, виждам смесица от двете ни. Донорът винаги е с мен. Тя спаси живота ми”, признава тя.

Диноар редовно отказва медийни участия и рядко позволява да бъде снимана. Тя все още има видим белег от носа до брадичката.

На 27 ноември 2005 г. при 15-часова операция на французойката бяха присадени тъкан, мускули, артерии и вени от донор в мозъчна смърт.

„Ако хората ме гледат втренчено, не ми пука. И аз ги зяпам”, казва Изабел. Заеквайки, тя разказва как през май 2005 се нагълтала с хапчета, за да сложи край на живота си. Събудила се у дома си, лежейки в локва кръв близо до лабрадора си. Кучето я намерило в безсъзнание и в отчаянието си да я върне към живота, нахапало лицето й.

„Дори не се замислих, че моето лице и кръв беше на пода”, спомня си жената. Раните по устата, носа и брадичката й били толкова тежки, че лекарите веднага изключили възможността за реконструкция на лицето. Вместо това предложили безпрецедентна лицева трансплантация.

„От първия миг, в който се погледнах в огледалото, знаех, че това беше победа. Не изглеждах добре заради превръзките, но имах нос, имах уста”, спомня си Изабел. „В очите на медицинските сестри прочетох, че това беше успех”, добавя тя.

По онова време Изабел не може да говори нормално заради операцията, но единственото, което успява да измърмори, е „благодаря ви”. Въпреки това възторгът от новото й лице бързо изчезва, защото тя се оказва неподготвена за вниманието на околните. След операцията Диноар прекарва месеци в дома си, скрита от външния свят.

„Беше ужасно. Живея в малък град и всеки знаеше историята ми. Не беше лесно в началото”, признава Изабел. Децата ми се смееха, а всички останали казваха „Вижте, това е тя, тя е”, спомня си французойката и признава, че се чувствала като „животно в цирка”.

И днес хората я разпознават на улицата, но вниманието не е толкова брутално. „С времето свикнах със собственото си лице. Така изглеждам, такава съм, това съм аз”, гордо заявява Изабел. Когато се оглежда, тя вече си казва, че не й е позволено да се предава.

„Аз съм си същата, само че с различно лице”, категорична е Изабел. След нейния случай редица успешни операции са направени в САЩ, Испания, Турция и Китай.

Един ден Диноар може да бъде изправена пред възможността тялото й да отхвърли чуждата тъкан, но тя се надява това да не се случи никога. Докато разхожда новото си куче, тъй като лабрадорът вече го няма, Изабел често си мисли за жената, която я е спасила. След операцията тя е търсила в интернет информация за анонимния донор, чиято самоличност френските власти никога няма да й позволят да узнае.

„Когато се чувствам унила или депресирана, се поглеждам в огледалото и мисля за нея. И пак си казвам, че нямам право да се предавам. Тя ми дава надежда”, казва Изабел.

Един ден тя се надява да се запознае с близките на донора й, за да им благодари за, както тя го нарича, „магическия подарък”.

 

*Текстът е по материал на Би Би Си.