Каян е 14-годишно момиче от Алепо, Сирия, чието семейство бяга в Ливан през април. Тя пише своята история като част от училищен проект, публикуван от Си Ен Ен.

Една година, 365 дни и безкраен брой секунди, обърнаха живота ми на 360 градуса, превърнаха го от цветен в черно-бял, смениха смеха със сълзи.

Вече не виждам света като 14-годишно невинно момиче, което приема всичко като даденост, по-скоро съм жертва на ужасни преживявания, които никога няма да изчезнат, постоянно напомняйки ми през какво преминават останалите, и споменът за това ще остане завинаги с мен.

Преди революцията, сега си спомням, в студените зимни нощи седяхме заедно като семейство, около камината, пиейки горещ шоколад. Спомням си дима от огъня, издигащ се нагоре, оставяйки миризмата на изгоряло дърво във въздуха. Спомням си очите на сестра ми и блясъка в тях, усмивките на родителите ми.

Сега си спомням как обичах да нарушавам тишината, скачайки в ръцете на баща ми, проследявайки с пръст вените му и ентусиазирано разказвайки му за деня ми в училище – вторият ми дом, и приятелите - второто ми семейство.

Вече не обичаме онези дни. Сега очите на никой не могат да лъжат и единственият звук, който чувам, са крясъците на тъгата.

23 март 2011 година беше първият ден, в който видях демонстрации в Сирия. Отивах към тържеството за рождения ден на една приятелка. Трябваше да мина през улици, претъпкани от хора, развяващи знамена и изразяващи подкрепата си към режима.

Не знаех какво се случва. Мислех си, че това е просто демонстрация, която ще отмине.

„Почти никой няма да дойде! Родителите им са прекалено уплашени от това, което се случва, за да ги пуснат да дойдат”, проплака приятелката ми, когато ме видя. Погледнах я в очите и видях как от тях започват да падат сълзи, които се плъзгаха по бузите й, размазвайки тъмния й грим.

С минаването на дните от седмицата ситуацията се влошаваше. Една сутрин подскочих от леглото, стресната от гръм, който разтърси прозорците на стаята ми. Останала без дъх, станах твърде бързо, без да виждам счупените стъкла, пръснати по килима. Затичах се, но изведнъж спрях, усетих силен световъртеж и ми причерня.

Майка ми плачеше, прегръщайки сестра ми. „Бомба е паднала близо”, обясни ми тя, превключвайки новинарските канали и едновременно с това опитвайки се да скрие от нас картината.

Успях обаче да погледна. Видях нещо, което ми се иска никога да не бях виждала. Спомням си, че ме заболяха очите от яркостта на екрана, картина, която ме преследва всеки ден – мъртви тела, парчета човешка плът, разпръснати като счупени стъкла.

Затворих очи и ги отворих отново, надявайки се, че ще се върна към света, какъвто беше, където еднорозите и дъгите съществуват заедно с принца на белия кон... завинаги.

За съжаление, сега тъмните дни и кошмарите са моето ежедневие, опустошавайки моята страна и с неохота ги допускам да властват над живота ми и да контролират съзнанието ми.

Оттогава за мен светът се промени. Вместо да се уча бавно житейският опит ме връхлетя през звука от изстрели и бомбардировки. Открих колко жесток може да бъде животът и как усмивката може да се превърне в сълза, мирът във война, приятелят във враг и животът в смърт.

Живеех в мъгла, без да знам какво се случва или какво да правя.

Всяка сутрин се събуждах от звука на изстрели, бомби или преминаващи хеликоптери, съпътствани от тъжните новини за смъртта или отвличането на някой, когото познаваме.

Някои вечери се криех под одеялото, запушвайки ушите си и мислейки си за миналото, опитвайки се да се чувствам на сигурно отново.

Тихомълком поглеждах през прозореца към Луната, към небето и звездите, които заемаха своите места в нощта. Картината ме отнасяше далеч и все по-далеч от реалността, в света, в който копнеех да се върна.

Родителите ми се опитваха да останат силни и ни учеха на същото, но една вечер всичко рухна. Бях в стаята си, място, което не бях напускала отдавна, разговаряйки с приятел за спомените. Изведнъж чух плач, шушукане, след това вика на майка ми: „Отивам да го намеря!”.

Семейството ми имаше собствен бизнес и баща ми вече беше закъснял да се прибере след работа, не отговаряше и на телефона си.

„Прекалено опасно е!”, извика леля след майка ми. „Не ме интересува”, отговори тя.

Слязох по стълбите тичешком, със страха от подозренията какво може да се е случило. Всичко стана черно, като в непрогледна нощ. Почувствах се все едно стените на къщата се приближават към мен, задушавайки ме.

Шумът отвън спря и единственото, което можех да правя, бе да остана на място и да се взирам в майка си, която за пръв път виждах по този начин. Лежеше на каменната пейка в двора до входната врата, плачейки, държейки телефона си и постоянно набирайки баща ми, така все едно животът й зависи от това.

Всичко спря. Беше все едно някой е натиснал бутона „пауза” на филм и секундите започнаха да текат като часове. Чувах единствено ударите на сърцето си, крещящи над гласа на майка ми.

Не знам колко време чакахме или колко бързо биеше сърцето ми, но когато колата на баща ми се появи зад ъгъла, дадох и последната си капчица останала сила и се затичах към него, за да го прегърна по-силно от всякога.

В този момент сетивата ми се върнаха и осъзнах колко е студена земята под голите ми стъпала. Помогнах на майка ми да влезе вътре и от този ден осъзнах, че дори да е по-възрастна, по-висока и по-зряла, дълбоко в себе си тя има нужда от мен колкото и аз от нея.

Единственото нещо, което ме интересуваше като се събудех сутрин, бе да изтичам в стаята на родителите ми, да погледна слабото лице на баща ми и да се уверя, че е преживял нощта.

В училище остана само половината от класа ми. „Поне имаме един друг”, каза една от петте ми най-добри приятелки с успокояваща усмивка. Това обаче не продължи много.

Разтърсващи новини продължаваха да достигат до нас, започвайки със смъртта на чичото на приятел. „За една секунда загубих чичо си и част от себе си”, прошепна ми тя с тон, който може да разбие сърцето ти.

Погледнах в нейната безнадеждност, опитвайки се да я успокоя, но знаех, че никакви думи не могат да го върнат обратно. Всяка сутрин в продължение на месец не бяха изказани никакви думи, освен тези, изразяващи съжаление.

„Ако знаехме, че това ще се случи, бихме направили нещата различно”, казвахме си един на друг.

Не бихме приемали всичко за даденост, щяхме да оценяваме това, което имаме. Вместо това то ни бе отнето.

Успехът в училище спадна, усмивките вече не се появяваха, всичко, което остана, бяха спомените, че някога сме били сигурни.

Докато баща ми ни караше и взимаше от училище – единственото място, на което можехме да отидем, забелязвах войниците по улиците. Напомняха ми на плочки домино. Присъствието им излъчваше тъмнина.

Всеки един от тях имаше смущаващ вид и плашещи очи, които гледаха право в теб. Въпреки това погледът ми винаги бе насочен към оръжията им с цвета на тъмни борови дървета, на които се облягаха.

Преминах от света на цветята и пеещите птици към този на смъртоносните оръжия.

5 април 2012 година беше последният ми ден в училище. Родителите ми решиха да се преместим в Ливан. Знаех, че нещо такова ще се случи. Не бях изненадана. Всички се местеха.

Потънах на стола си в училище в този ден, държейки глава с ръце и плачейки, както плачех всеки ден.

Спомням си, когато чух новините за Египет и насилието на площад „Тахрир” и си мислех, че съм далеч от него. Сега опитвах да разбера колко трудно е да отида толкова далеч от дома си, баща си, приятелите и семейството си – без да познавам никой и нищо, и вероятно без да мога да се свържа с тях заради прекъснатите телефонни линии.

Съзнанието ми се върна десет години назад, когато за пръв път стъпих в училище, единствено тревожейки се за приятелството, а сега се очакваше да оставя зад себе си всичко, което съм познавала. Хората, които ме познаваха вътре и вън, които оставиха отпечатък в сърцето ми.

Спомените ме връхлетяха заедно с още сълзи, когато приятелите ми ме наобиколиха. Отворих очи, опитвайки се да запаметя тази картина и надявайки се тя да остане завинаги.

Ядосана съм. Ядосана съм, защото хората, които са егоисти, те управляват страната. Яд ме е на всеки, който държи оръжие и стреля, без значение на коя страна е.

Побеснявам, когато другите на моята възраст се оплакват от живота си, от най-глупавите неща, и искам да им се развикам да млъкнат, да се огледат наоколо и да видят тези, които нямат какво да ядат, нямат свой дом.

Сега чувствам омраза. Омраза към всеки, които съсипа моята страна, открадна детството ми и това на още много други като мен.

И много се страхувам. Страхувам се, че никога няма да се върна. Страхувам се, че още хора ще умрат, дори и да не са ми близки. Всеки има семейство, приятели и те страдат.

Страхувам се, че ще изгубя надеждата, която имам, че съм способна да се върна и че ще остана без нищо.