Политологът и философ Иван Кръстев е един от водещите анализатори на процесите както на Запад, така и на Изток. Автор е на десетки публикации за български и чуждестранни издания. Той е председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена.
За случилото се на изборите в Австрия и по-голямата картина на новото дясно в Европа с него говори Кристина Баксанова.
- Какво се промени между двата балотажа на изборите в Австрия? Промени ли се говоренето?
Това, което се промени, се промени извън Австрия. Излизането на Великобритания от ЕС, победата на Доналд Тръмп в САЩ създаде усещането за голяма популистка вълна и затова всеки следващ избор в ЕС се гледа през тази призма. Затова и австрийските избори, и референдумът в Италия са отговор на въпроса „Наистина ли става дума за голяма популистка вълна и докъде тя може да отиде?! Ще има ли за първи път в историята на следвоенна Европа избран президент от крайната десница?”.
- Какво е посланието, което Австрия изпраща към Европа с тези избори?
Победа на Хофер би означавала, че много от европейските общества са готови да видят правителства, в които доминира крайната десница, което би било силен сигнал към предстоящи избори във Франция, Германия и Холандия. В Австрия това е период, в който (става ясно, че) изолацията на крайната десница е свършила. Президентската фигура в Австрия не е основна политическа фигура.
Австрия е парламентарна република, така че да се очаква нещо особено да се промени в австрийската политика- това не би било вярно. Хофер много се придвижи към политическия център. Той ясно заяви, че неговата партия е за оставяне в ЕС. Обяви се против референдум за излизане на Австрия от ЕС. Много силно се разграничи от предвоенното фашистко наследство на Австрия. Изяви желание да бъде разрушена къщата на Хитлер, така че наблюдаваме един процес на дерадикализация на крайната десница в опита й да влезе в управлението на страната.
-Защо го прави? За да привлече тези, които не са решили между двата тура или е вид политическа отговорност?
Различни са причините. Партията на Свободата в Австрия не е нова политическа партия. Тя участва по времето на Хайдер в правителството. Става въпрос за политическа партия, която е достатъчно интегрирана в партийната система на Австрия. Не забравяйте, че до втория тур на тези избори стигната представители на две политически партии, които са извън управлението. И две партии преди 40 години са мислени като антисистемни партии – и зелените на Ван дер Белен, и Партията на свободата.
За Партията на свободата е изключително важно да постави себе си не като крайна партия, а като новото дясно в Австрия. Те се борят за много от гласовете, които традиционно отиват в Народната партия. Това е електоралната логика на това преместване. Но има и друга, геополитическа логика. Това, което и крайната десница си дава сметка, е, че разпадането на ЕС не е в интерес на Австрия. Затова те се опитаха да направят всичко възможно, за да спрат спекулациите, че Партията на свободата е евроскептична партия и че се бори за излизане от ЕС, защото страхът беше, че това ще засегне австрийските пазари и ще навреди на австрийската икономика.
- Наистина ли този вот е бунт срещу елитите или е криза на политически личности?
Разбира се тук има бунт срещу елититe. През последните 50-60 години системата в Австрия е политически стабилна и изцяло доминирана от двете големи партии – Социалистическата и Народната, които управляват сами или в коалиция. Усещането, че хората нямат избор и че нещо трябва да се промени, не е ново. Самият електорален успех на Йорг Хайдер преди 15-16 години беше резултат на същия този успех срещу силно контролираните политически елити в обществения живот.
Две неща правят впечатление още на балотажа през пролетта – първо е голяма разлика между Виена и провинцията. Нещо, което наблюдавахме при брекзит и по време на американските избори – големи космополитни градове като Виена приемат глобализацията по различен начин. (36:40)
Независимо, че Австрия не е страна, която тежко беше засегната от финансовата криза, голяма част от австрийската работническа класа започва да се чувства като губеща. В резултат на това над 80% от австрийските работници гласуваха за Норберт Хофер на втори тур. Нещо, което е интересно за Австрия, където има силна социалдемократическа партия, която контролира този работнически вот. Става въпрос за голямо прегрупиране на социални и политически сили в Австрия. Става дума за голяма разлика за начина, по който гласуват по-високо образовани и по-ниско образовани части на населението и как гласуват мъже и жени. Както в повече останали страни и в САЩ популисткият вот има много по-силна подкрепа сред мъжете.
- Каква е прогнозата ви за Европа за догодина?
2017 г. по потенциала и важността си вероятно ще прилича на 1917 г. , когато започва разпадането на трите големи империи- Руската, Отоманската и Австро-Унгарската. Става дума за три избора и в Холандия, но основно във Франция и Германия, които до голяма степен ще определят бъдещето на ЕС.
Разбира се, избирателните системи в тези страни са много различни. В Германия не е нормално да се очаква, че крайната десница ще влезе в управление, но в зависимост от това как ще се представи, това ще повлияе на други партии. Защото ефектът на популистките партии не е колко гласове взимат те самите, а до каква степен проблемите, които те поставят започват да променят политиките на другите партии. 39:05
(Във) Франция ситуацията е напълно различна. Шансовете на Марин льо Пен да спечели са много по-големи от когато и да било преди това. Второ, кандидатът на традиционната френска десница също е доста консервативен и в много отношения политиката между Франция и Германия и опита им да водят заедно ЕС ще стане по-труден, а не по-лесен след избор на крайната десница, не просто на Марин льо Пен.
Но третото, което ми се вижда много важно е чисто психологически. До преди 3-4 години самата идея за разпадане на ЕС изглеждаше невъзможна в представите на хората, особено на западноевропейците. Сега с излизането на Великобритания, с този вид електорални резултати, изведнъж хората започват да си задават въпрос: Колко стабилен е ЕС?
Когато се задава този въпрос идват и следващите: А ние какво трябва да направим в тази ситуация? Кой искаме да остане и кой да си отиде? Какво би станало ако ЕС се разпадне? Те започнат да се превръщат като реални въпроси към отделни хора, които не живеят в своята страна. Компании, които главно продават навън.
Европа е твърде интегрирана, за да се разпадне, но се създава усещането, че ЕС такъв какъвто го познаваме, едва ли ще остане такъв. Изборите през 2017 г. до голяма степен ще определят характера на промяната. Това, че ЕС ще се промени е сигурно. Въпросът е как ще изглежда тази промяна и това ще го решат избирателите в някои от големите европейски държави, включително и в България.
- Губи ли ЕС мястото си на център?
ЕС е в много трудна ситуация. ЕС е създаден с идеята, че икономическата зависимост прави хората по-сигурни, страните по-сигурни и намалява рисковете от война. Но неща като свободна търговия, свободно движение на хора, дори на идеи през Интернет например, започват да се мислят от голяма част от обществата като опасност, а не като решение на проблема.
Изведнъж, за разлика от класически национални държави като Русия и САЩ, където изолационизмът е по-лесна опция, започна едно националистическо говорене, за ЕС не е точно така. В момента, в който започнат да се надигат националистически сили, дори когато те не са антиевропейски, те повече започват да говорят повече за националната си държава, отколкото за ЕС.
В същото време ние говорим за малки национални държави, защото в Европа не останаха големи държави. Дори Германия и Франция са малки държави на фона на света. Да си представим, че тези страни могат да бъдат конкурентни сами е нереалистично.
Тук започна проблемът на Европа: и избирането на Тръмп, и влошаването на отношенията между САЩ и Русия и влошаването на отношенията между Тръмп и Китай и другата много по-агресивна роля на радикалния ислям, поставя Европа в една сложна ситуация.
До преди 5-10 години усещането на европейците беше, че историята се движи в тяхната посока, че рано или късно другите ще започнат да приличат на нас, че рано или късно другите ще спрат да се интересуват от войни и ще заложат на икономическо развитие. Сега се появява усещането, че Европа е един голям остров и другите започнат да виждат Европа по друг начин и това влияе и на поведението на избирателите, но и на политическите лидери, част от които са в паника.
- Но Обама припозна Европа като основен партньор. Преди две седмици дори лично подкрепи Меркел за нов мандат. Защо? Защото нейната политика е предсказуема?
Основната идея на Обама беше, че има един европейски ред, който трябва да се заздрави, а политиката на САЩ е създаване на търговски блокове както с ЕС, така и с част от страните в Азиатския регион, който за позволи на Запада да бъде основен двигател и да контролира глобалната ситуация.
С идването на Тръмп ситуацията става по-непредсказуема, защото той се изказвал по-нетипично по отношение на съюзници и коалиции. Казвал съм, че ако има някаква доктрина, която той носи, това е по-скоро доктрината Бибър –„ Обичай себе си, не мисли за мен”.
В този смисъл все повече европейци започнат да си задават въпроса в каква степен САЩ дават на Европа традиционните гаранции за сигурност , които Европа е получавала след Втората световна война. От друга страна отношенията между ЕС и Русия са също сложни заради Украйна и санкциите, но и защото различни европейски страни се чувстват заплашени.
Не е лесно страни като Полша или Балтийските републики да виждат ситуацията по-същия начин, по който ги виждат Италия или Испания, които са по-далече от Украйна. В този смисъл запазването на обща политика на ЕС към Русия при отсъствието на САЩ ще бъде допълнителен проблем.
Третото, което виждаме, че ЕС и Русия изживяват тежка икономическа ситуация и страхът от загуба на конкурентост, че Европа като цяло от център на света може да се превърне в провинция, е у всички.
- Къде сме ние?
Ние сме на границата. Това е другият проблем. Самото задаване на ЕС в категорията на криза кара различни европейски политически общества да отговарят различно: Кои сме ние, европейците?! В очите на много от популистките лидери, които се надигат в Европа, страни като България се виждат като буфер и към Турция, и към ислямския свят, отколкото като пълноправен член на ЕС.
Много от новите популистките партии, които идват на власт, са партии, които силно се противопоставяха на разширяването на ЕС. Независимо, че българската публика чува тези партии по много теми като по-съзвучни с българските страхове – като миграционната криза, много малко хора си дават сметка, че ролята, които тези партии виждат за България, е буферна. Няма буфер, който да е бил особено щастлив, независимо срещу какво е бил.
За България големият проблем е как да запази ЕС в границите, в които го познава, да запази влиянието си и най-ключовите интересите на страната да могат да бъдат чути извън нея. Затова проблемът с влиянието на България в ЕС от страна на националния интерес е по-силен от всякога.
Какво още ни казват резултатите от вота в Австрия? Кристина Баксанова търси отговора в bTV Репортерите този уикенд.
