Недостигът на вода и климатичните промени карат все повече общности в Индия да възстановяват древни водни съоръжения, изграждани преди векове. Някога изоставени и възприемани като културни реликви, днес те отново се използват като ефективен начин за съхранение на вода и за възстановяване на подземните водни запаси.
През 2025 г. водата от Муси Рани Сагар – стъпаловиден кладенец в град Алвар, щата Раджастан – за първи път от повече от 30 години се е разляла върху пешеходната пътека край него, предаде Би Би Си.
Свързана новина
Съоръжението представлява голям резервоар за съхранение на вода, до който се достига по стълби. То е част от историческа система за събиране на вода, изградена в началото на XIX век. До 2021 г. нивото на водата в кладенеца, който заема около половин хектар, е било непостоянно, а водата – силно замърсена.
След възстановяването му ситуацията се е променила драстично. Днес в него има вода на дълбочина до 9 метра, а според местния жител Виджай Сарсват тя рядко пада под 6 метра дори през най-сухите месеци.
Историята на Муси Рани Сагар е пример за възраждането на древни технологии, които могат да се окажат изненадващо полезни в условията на все по-топъл и непредвидим климат.
Връщане към древните технологии
В цяла Индия стотици общности стигат до същия извод. Системи, използвани в продължение на повече от 1000 години, отново привличат внимание като устойчиво решение на водната криза.
Те са известни с различни имена – баори, джохад, кунд, танка и нади. Макар да се различават по конструкция, основният им принцип е сходен – да задържат дъждовната вода достатъчно дълго, за да може тя да попие в почвата и да попълни подземните водоносни хоризонти.
Най-впечатляващи са баори – древните стъпаловидни кладенци, изградени от камък, чиито стъпала се спускат към водата. Хиляди такива съоръжения са били изградени в Индия между VII и XIX век. Десетки от тях в различни части на страната вече са реставрирани.
И необходимостта от подобни решения става все по-голяма.
Индия е дом на около 18% от световното население, но разполага само с около 4% от световните запаси от прясна вода. Страната е и най-големият потребител на подземни води в света. Те осигуряват значителна част от питейната вода и водата за напояване в селските райони.
В някои райони обаче водата се извлича много по-бързо, отколкото естествено се възстановява.
Климатичните промени допълнително усложняват проблема. По-високите температури изсушават почвата по-бързо, докато по-интензивните валежи водят до по-голям повърхностен отток. Така голяма част от водата не успява да проникне в почвата и се губи.
Как древните „джохади“ връщат водата в земята
Един от най-успешните примери за възраждане на традиционните системи е този с джохадите в района на Алвар.
Това са сравнително прости земни съоръжения с форма на полумесец, които задържат дъждовната вода и мусонния отток. Вместо водата бързо да се оттече, тя остава на място достатъчно дълго, за да се просмуче в почвата.
По време на британското колониално управление много от тези системи постепенно са изоставени. Минното дело и обезлесяването увреждат водосборните райони, а зависимостта от сондажни кладенци води до прекомерно изпомпване на подземните води.
До средата на 80-те години ситуацията в някои части на Алвар става критична – реките пресъхват, а цели райони са обявени за „тъмни зони“, в които добивът на подземна вода надхвърля възможностите за естественото ѝ възстановяване.
През 1985 г. Раджендра Сингх пристига в района с намерението да създаде здравна клиника. Местните хора обаче му посочват друг, далеч по-неотложен проблем – липсата на вода.
Така той започва да изгражда джохад.
Първият проект дава резултат почти веднага. Когато мусоните идват през 1986 г., съоръжението се запълва, а в рамките на същия сезон кладенците в село Гопалпура, които са били сухи от години, отново се пълнят с вода.
Резултатът вдъхновява съседните села.
Между 1994 и 2007 г. в Алвар са изградени повече от 10 000 съоръжения за събиране на вода. Те възстановяват целогодишния отток на пет реки и помагат на около 250 села.
Река Арвари, която преди това пресъхвала извън мусонния сезон, отново започва да тече през лятото през 1996 г. – за първи път от десетилетия.
Практиката впоследствие се разпространява в над 700 села в Раджастан.
От забравени съоръжения до част от бъдещето
Подобни инициативи се появяват и в други части на Индия.
В района на Маратуада повече от 6000 села изграждат или възстановяват съоръжения за съхранение на почвата и водата. Според фондация Paani така са създадени възможности за съхранение на над 550 милиарда литра вода.
Предимството на традиционните системи е, че не просто осигуряват вода – те подпомагат възстановяването на подземните води.
Сондажният кладенец може да извлича вода, но сам по себе си не я връща обратно в земята. Каналът може да достави вода от далечен източник, но не непременно да възстанови водния баланс на почвата.
Джохадите работят по различен начин – те задържат водата в целия водосборен басейн и позволяват на част от нея постепенно да достигне до подземните водоносни хоризонти.
Индийските власти също все повече обръщат внимание на тези технологии. От 2019 г. изграждането на джохади, танки, баори и кунди е част от по-широките усилия за осигуряване на достъп до чиста вода в селските райони.
Правителствени програми са довели и до изграждането на десетки хиляди селски езера. Между 2017 и 2024 г. количеството вода, което се възстановява чрез резервоари, езера и други съоръжения за съхранение, се е увеличило значително.
Древно знание за съвременен проблем
За местните хора знанията за тези системи никога не са били напълно забравени. Според изследователи някои общности са продължили да изграждат и поддържат традиционните съоръжения дори когато официалната политика се е насочвала към модерни язовири, канали и сондажи.
Това, което липсвало, била политическата воля традиционните методи да бъдат възприемани като сериозна част от управлението на водните ресурси.
Днес това постепенно се променя.
За 67-годишната Варша промяната е напълно осезаема. Преди в нейното село да бъде изграден джохад, кладенецът ѝ пресъхвал или имал вода само през част от годината. Сега той осигурява вода през всички сезони.
Тя признава, че преди никога не е говорила на селските събрания. Днес обаче активно настоява за поддръжка на съоръженията, редовно почистване на натрупаната тиня и изграждането на още водни структури, за да не зависи общността от един-единствен източник.
Както отбелязва Арун Кришнамурти, основател на Фондацията за околна среда на Индия, участвала във възстановяването на Муси Рани Сагар, самите пари, технологии и усилия не са достатъчни, ако няма силна гражданска ангажираност и дисциплина.
В страна, изправена пред нарастващ недостиг на вода и климатични промени, решението може би не винаги се крие в най-новата технология. Понякога то вече е било измислено – преди стотици години.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
