„Не пишете, че сме роми, защото пак ще ни объркат с румънците. Пишете, че сме цигани, но не сме крадци и мошеници”
С тези думи на „Иван” от пловдивския квартал Столипиново започва материала на френския ежедневник „Фигаро” озаглавен „По улиците на най-голямото ромско гето на Балканите”.
Седнал на тротоара, Иван и неговите приятели споделят кутийка бира под горещото слънце на Столипиново, циганският квартал на Пловдив, който със своите 50 000 жители, има тъжната слава да се смята за най-голямото гето на Балканите.
Това са „французите” на Столипиново. Най-младият от тях – бившият боксьор Лале, на 27-годишна възраст, който е талисманът на групата, носи върху мускулестото си тяло фланелката на френския национален отбор по футбол.
Всяка година те изминават пътя между Парижкия регион и родната си махала. От езика на Молиер знаят само думите, с които оцеляват „шефе”, „храня се”, „строеж” и тн. Но това лято те са разколебани да заминат.
„Като гледахме кадрите с ромите по телевизията и казахме: Това е, отново се започва, отново всички ще ни сочат с пръст”, нервира се Иван, най-възрастния от групата, на 33 години.
„Всичко, което искаме е да спечелим няколко евро”, продължава той. В Столипиново нивото на безработица достига почти 100 %.
„Като цяло, заедно с проститутките, ние сме единствените които работим”, заключават „французите”. Всички са посрещнали с облекчение последните новини от Париж.
„Благодарение на нас, всички българи ще могат да работят във Франция”, забавлява се Антон.
„Това се нарича парадокс”, подсказва му Васил.
Голямата бедност
Тези млади цигани са родени и отраснали в Столипиново, Разположен в околностите на Пловдив, кварталът се простира почти до бреговете на Марица, реката вдъхновила песен на Силви Вартан.
Жителите му живеят в мръсни панелни блокове, обитаване по време на комунизма от военни, и къщи с различен размер – от колиба от мраморна вила – израснали като гъби след падането на режима.
Много малко имат течаща вода или електричество. Кварталът нито е със собствени закони, нито особено опасен, но местните жители избягват да го доближават, особено след падането на нощта.
„Това е пловдивският Бронкс”, разказват шофьорите на такси, разказвайки ужасяващи истории за складове, пълни с наркотици, проституция в огромни мащаби и престъпници на свобода.
„Нашият най-голям недостатък е, че сме бедни, много бедни. Различни също така. Накратко идеалната изкупителна жертва”, смята Сашо Юруков, 32-годишен, който работи като социален посредник за асоциацията „Евророма”.
Младият ром, чието семейство живее в Столипиново, още си спомня анти-ромските протести от миналата година, след събитията в Катуница, село в околностите на Пловдив, арена на кървав инцидент с участието на циганската общност.
По това време Столипинво е обект на нападения от групи мотористи-крайни националисти и жителите му е трябвало да се барикадират в домовете си от страх в продължение на няколко дни.
Оттогава напрежението е стихнало но заклеймяването остава.
„Вчера ми отказаха да ме пуснат в плувен басейн от другата страна на булеварда. Само заради цвета на кожата ми. Вие това, как го наричате”, продължава Сашо.
„Когато кандидатстваш за работа, най-често ти казват, че мястото вече е заето. Ако споменеш Столипиново в автобиографията, направо я изхвърлят в кошчето”, допълва Осман, един от неговите колеги.
Отклонени фондове
В този горещ ден, служителите на социалния център имат вид преди всичко да се възползват от климатизацията. В нормално време те се опитват да извършват кампании по превенция на сексуално-предавани болести, малария, туберкулоза, раздават лекарства, набавят помощи.
„Бедността е там, пълна, точно зад стените ни”, свидетелства Кристина Сотирова, 30-годишна, която ес занимава със семейно планиране.
Младата жена е единствената българка, която работи тук. Родена в село от региона, казва за себе си, че идва „от света на белите”. Работата си върши от призвание. И от убеждение. Нейният случай е изключително рядък.
„За повечето от моите сънароднци, ромите са долна класа хора, признава тя. Докато проблемите са просто продължение на болестите, от които страда българското общество.
Сашо припомня, че тя има преди всичко късмета да получава заплатата си от европейска програма, докато той от месеци не е виждал фиш за заплата. И подозира че своите началници, също роми, живеят добре благодарение на средствата за субсидиране – чувство, споделяно от голяма част от неговите сънародници.
„Мога да поставям тапети, да правя подове. Дърводелец съм също. Сети се за мен, когато си в Париж”, допълва той, преди да ни придружи до поляната на Столипиново, там където започва „светът на белите”, завършва репортажът на "Фигаро".
