Ердоган - демократ или султан

Пукнати глави, сълзотворен газ, водни оръдия - това трябва да е в Кайро, Триполи или друга столица с жестока диктатура. Но не е площад Тахрир, а Таксим в Истанбул, най-големият град в Европа и бизнес столица на демократична Турция. Протестите са знак за нарастващото недоволство от Реджеп Тайип Ердоган, най-значимия лидер на Турция от Ататюрк насам. Бунтовете се разпространиха като горски пожар в цялата страна. Над 4000 души пострадаха, а над 900 бяха арестувани, трима починаха, пише "Икономист", цитиран от БГНЕС.

Искрата на протеста беше план за преустройство на парк Гези, едно от последните зелени пространства в центъра на Истанбул. Гневът тлееше около големите строителни проекти на правителството - от трети мост над Босфора до налудничав канал от Черно море. Но едва след като първият протест се натъкна на ужасяващо суровия отговор на полицията, огънят се разпространи чрез Туитър и други социални мрежи. Местен спор прерасна в национален, защото неговите елементи - жестоко отношение на полицията и мегапроекти, прокарвани с пренебрежителен отказ от консултации, служат като краен пример за авторитарния начин, по който Ердоган управлява страната в момента.

Според някои наблюдатели бунтът в Турция е ново доказателство, че ислям и демокрация не могат да съжителстват. Но религиозността на Ердоган е едно на ръка. Истинският урок от тези събития е за авторитаризма - Турция няма да търпи демократ от средната класа, който се държи като султан от Османската империя.

В някои отношения Ердоган се справи добре. Откакто неговата Партия на справедливостта и развитието дойде на власт в края на 2002 г., средният растеж на БВП беше средно над 5% на година. Освен това правителството проведе достатъчно реформи, за да спечели началото на преговорите за членство в ЕС през 2005 г., награда, която 40 години убягваше на Турция. Ердоган направи повече от който и да е от предшествениците си за разрешаването на проблема с 15-милионното репресирано и неспокойно кюрдско население на страната. Турция се възприемаше като модел за държавите, излизащи от Арабската пролет.

Тези постижения обясняват защо ПСР спечели три категорични победи на изборите, последната от които през юни 2011 г. Ердоган остава популярен, особено сред собствениците на малък бизнес и консервативното селячество в Анадола, което съставлява най-голямата част от милионната миграция към градовете в последно време. Много е вероятно ПСР отново да спечели срещу безполезната опозиция.

Но от дълго време Ердоган предизвиква и тревога. Преди време той нарече демокрацията влак, от който се слиза, само след като стигне до гарата. Той презира космополитната буржоазия на Истанбул и Измир. Религиозните корени на партията му карат мнозина да се опасяват от ислямизиране на гордо обявената от Ататюрк светска държава - нов закон, ограничаващ продажбите на алкохол, даде основание на тези опасения. Някои се тревожат, че вместо да бъде модел на ислямистка демокрация, ПСР може да превърне това понятие в оксиморон.

Но мнозина в партията на Ердоган, като нейният съосновател и президент на Турция Абдула Гюл, не одобряват авторитаризма на премиера и смятат неговата представа за демокрацията за прекалено тесногръда. Има много немюсюлмански лидери като руския президент Владимир Путин и унгарския премиер Виктор Орбан, които се държат арогантно. Проблемът не е ислямът, а Ердоган. Той има мажоритарна представа за демокрацията - смята, че ако спечели изборите, може да прави каквото си иска до следващите. В някои случаи, като при смачкването на склонната към преврати армия, той използва властта добре. Но с течение на времето контролът върху действията му намаля. Кандидати на ПСР изпълват съдебната система и медиите с автоцензура - докато протестиращите бяха задушавани със сълзотворен газ, телевизиите продължаваха да излъчват предавания за готвене и пингвини.

В Турция има повече журналисти в затвора, отколкото в Китай. Ердоган затвори генерали, колкото цели военни училища. Членовете на собствената му партия се страхуват да му се противопоставят. Преди много време самоувереността му се изроди в незачитане на ранговете. Неговият социален консерватизъм се изроди в социално инженерство.

Има риск сега той да се вкопчи още по-здраво във властта. Въз основа на правилата в ПСР, които разрешават максимум три мандата на депутатите в парламента, той трябва да се оттегли като премиер при следващите избори през 2015 г. Но може да се изкуши да промени конституцията, така че да стане президент с широки правомощия - или да ръководи партията си от президентския дворец, или просто да промени правилата, така че да може да се задържи.

По две причини Ердоган трябва да се откаже от тези идеи и да се подготви на следващите избори да предаде лидерството на ПСР и изпълнителната власт на Гюл, който има по-държавническо поведение. Едната е, че много турци са уморени от него - както бунтовете срещу плоския данък през 1990 г. бяха сигнал, че британците са уморени от Маргарет Тачър или както французите отхвърлиха Шарл дьо Гол след 1968 г. Ако Ердоган остане, страната му може да стане все по-неуправляема.

Освен това той трябва да запази постиженията си, които вече са крехки и има опасност да бъдат оспорени. Икономиката рязко се забави, отчасти заради рецесията в еврозоната, най-големия пазар за Турция. Преговорите с ЕС са спрени и изглежда Ердоган загуби интерес към тях. Преговорите с кюрдите, особено с Абдула Йоджалан, затворения лидер на Кюрдската работническа партия, се движат по ръба на бръснача.

Ердоган може да използва обещанието за подредено наследяване, за да насочи Турция към правилния път. Страната се нуждае от нова конституция, която да замени тази от 1982 г., създадена от армията, но това трябва да бъде постигнато с консенсус сред всички партии и трябва да раздробява, вместо да централизира властта. Ако Ердоган посвети остатъка от времето си на конституционна реформа, разрешаването на проблема с кюрдите и използването на съживени преговори с ЕС за поддържане на демокрацията и икономиката в релси, мястото му в турската история е гарантирано.

Протестите тази седмица не се свеждаха само до сълзотворен газ и сълзящи очи. Обикновени хора в обикновени квартали удряха тенджери и тигани и развяваха знамена, за да се чуе гласът им. Много турци откриха нов смисъл в обединението, което след време може да насърчи истинска, плуралистична демокрация, да можеше да чуе султанът. Много зависи от това как той ще се отнесе към протестиращите на площад Таксим.