8 март е Международният ден на жената и какъв по-добър начин да го отбележим от това да припомним историите на жени, които вдъхновяват.
Малала Юзафсаи
Малала е родена в долината Сват в Пакистан. През 2009 година ислямското движение на талибаните поема пълен контрол над долината, а девическите училища са опожарени и обявени за закрити, в опит да се ограничат правата на жените възможно най-много. В същото време пакистанската армия продължава да води сражения с талибаните, за да си върне контрола обратно.
Малала си води анонимен онлайн дневник за всичко случващо се по това време и описва какво е за една ученичка да живее във време на такъв режим. Дневникът е публикуван през 2009 г. от Би Би Си Урду.
Така започва нейната борба за образование на жените. Тогава Малала Юсафзаи е била едва на 11 години.
Младата Малала се вдъхновява от баща си Зиаудин, който е ръководел на девическо училище в региона и е бил привърженик на либералните идеи за участието на жените в образованието. Рисковата дейност и на двама им почти не убива Малала, която е простреляна в главата от талибаните, докато пътува в автобус. За щастие оцелява и заминава във Великобритания, където живее няколко години, преди да се завърне обратно в Пакистан.
И днес продължава да води активно кампании за правото на образование на жените и е член на Кризисния комитет по въпросите на младежкото образование, създаден от специалния пратеник на ООН за глобално образование Гордън Браун. Той представя петиция, призоваваща всички деца по света да се върнат в училище до 2015 г. Тази петиция води до ратифицирането на първия законопроект за правото на образование в Пакистан.
С баща ѝ продължават общата си работа и създават Malala Fund - благотворителна организация, посветена на това да даде възможност на всяко момиче да постигне бъдещето, което самата тя избере.
Като признание за тази работа Малала получава Нобеловата награда за мир през декември 2014 г. и така става най-младият носител на това престижно отличие.
Глория Стейнем
Жената, която казва „Властта може да бъде взета, но не дадена. Процесът на вземане е само по себе си овластяване“ и след това го прави. Тя е журналист, основател на New York Magazine, социален и политически активист.
Глория Стейнем е една от най-видните феминистки в историята, борила се през 60-те и 70-те години на миналия век за правата на жените в Америка. През целия си живот води борба срещу сексизма, расизма, хомофобията и всички други форми на дискриминация.
През 1963 г. излиза нейната разследваща статия за това какво всъщност преживяват жените в „Плейбой“, влизайки в още една битка, но този път с Хю Хефнър - основателят на списанието.
За да напише статията тя самата се превръща от журналист в зайче на „Плейбой“. Използва новото си име Мари Катрин Окс, подава фалшиво портфолио и облича син костюм на Плейбой зайче. И успява – одобрена е за работата.
Глория Стейнем успява да проникне в дълбините на този свят, където никой друг външен човек не е стъпвал. Вижда какво стои зад привлекателната и усмихната външност на Зайчетата и го описва в статията си.
Материалът е публикуван в списание „Show“ и разкрива подробности за атмосферата в клубът „Плейбой“ в Ню Йорк. Приет е от аудиторията с голям интерес и е наречен „революционен“.
Роза Паркс
Тя е чернокожата жена, застанала срещу закона за сегрегацията в САЩ и променила историята.
На 1 декември 1955 г. Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си в автобус в Монтгомъри на бял човек, с което нарушава законите за сегрегацията.
По това време расовото разделение е широкоразпространено в южните щати. Разделени са училищата, пейките в парка, има дори отделни чешмички за вода, предназначени за бели и чернокожи.
Шофьорът на автобуса заплашва да повика полиция, но тя отговаря „Направете го" и остава на мястото си. Полицията пристига и я арестува и така започва нейната борба.
След ареста на Паркс политическият съвет на жените в Монтгомъри призовава афроамериканците да бойкотират градския транспорт в деня, когато е насрочено делото срещу нея.
Автобусният бойкот е предвождан от млад пастор от Монтгомъри - Мартин Лутър Кинг, който е само на 20 и няколко години.
Бойкотът приключва на 13 ноември 1956 година, когато американският Върховен съд отсъжда, че законите за сегрегация на градския транспорт в Алабама са противоконституционни. Това е огромен успех за движението за граждански права в борбата с дискриминацията, която дотогава е била не само приета, но и нормирана законово.
Уангари Маатаи
Жената, която обича да е първа. Първата жена в Източна и Централна Африка, която получава докторска степен, първата жена ръководител на катедра в Университета в Найроби, Кения, и първата африканка, спечелила Нобелова награда за мир.
В Кения, където някога е имало препълнен с местни дървета пейзаж, британската колонизация през 80-те години на миналия век започва усилено изсичане на горите, за да изгражда ново строителство и да развива земеделие.
В стремежа си да опитоми земята, тази практика пресушава региона и местната река.
Докато наблюдава промените в родния си град, Уангари си поставя за цел да върне региона обратно към живота – чрез озеленяване.
Създава организация от жени, които създават разсадници и се грижат за залесяването.
Движението „Зелен пояс“, което започва като кампания за засаждане на дървета, в крайна сметка вдъхновява жените да отстояват себе си и работата си, като ги освобождава от патриархалните нагласи в района, а дори и в собствените им семейства.
Милиони засадени дървета в рамките на тази програма осигуряват гориво, храна, подслон и доходи за жените, докато едновременно подобряват състоянието на почвата и водните басейни.
Грета Тунберг
В настоящето също се срещаме с жени с каузи, много по-големи от тях самите. Пример за това е Грета Тунберг, която познаваме като един от най-младите екоактивисти в света.
Едва на 16 години тя разбира за изменението на климата в училище, но нещо в нея се пробужда, когато осъзнава, че не се прави нищо по въпроса. Така тя взима нещата в свои ръце и започва да стачкува, а през 2019 г. към нея се присъединяват 1,6 милиона души по целия свят.
Днес Грета се е превърнала в символ на борбата срещу изменението на климата и има много отличия за това.
Амелия Еърхарт
Жената загадка, една от първите жени пилоти и първата жена, прелетяла над Атлантическия океан. Храбростта ѝ се превръща във вдъхновение за много жени, които се престрашават да се насочат към професии в обществото, които доскоро са считани за „мъжки“.
За първи път през 1920 г. Еърхарт се качва на самолет. Така един десетминутен полет предначертава съдбата ѝ.
Тя става член на бостънския клон на Американското общество по аеронавтика, а по-късно е избрана и за негов вицепрезидент. Пише вестникарски колонки, посветени на летенето, работи като търговски представител в самолетостроителна компания.
Като първата жена, прелетяла над Атлантика, е удостоена с орден за постижения в авиацията от Конгреса на САЩ, орден на Почетния легион от правителството на Франция, златен медал от Националното географско общество от президента Хърбърт Хувър.
Амелия започва околосветско пътешествие със свой 10-местен самолет като си поставя за цел да направи най-дългия околосветски полет, извършван досега. За съжаление не успява, след като на 2 юли 1937 г. самолетът загадъчно изчезва.
До днес все още загадката около мистериозно изпарилия се самолет все още не е разрешена. Използват се най-различни техники за търсене, кораби, самолети и всевъзможни устройства като радари.
Теориите за трагичното изчезване са много - от самолета, на който му свършва горивото, до Амелия, която губи посоката си и се приземява аварийно на необитаем остров. И макар обстоятелствата около смъртта ѝ да остават загадка и до днес, наследството ѝ е съвсем ясно - тя остава на жените след нея вярата и вдъхновението, че могат да преследват избраната работа и да постигат целите си.