През цялата история най-могъщите държави често са изпитвали трудности да си намират приятели. Когато една страна стане доминираща, останалите обикновено се стремят да ѝ противодействат.
Достатъчно е да се погледне към съседите на Русия в Източна Европа – държави, които се втурнаха към НАТО веднага щом международната обстановка го позволи. Същото се вижда и в Азия, където Япония, Индия, Австралия, Виетнам и други постепенно засилиха сътрудничеството си със Съединените щати и помежду си в отговор на възхода на Китай.
Но когато погледнем към САЩ, тази теория започва да се пропуква. Това се посочва в анализ на Foreign Policy.
Америка е най-мощната държава в света, а въпреки това много от най-богатите и най-способните страни не се опитват да ѝ противодействат – те се съюзяват с нея. Приемат лидерството ѝ по ключови въпроси на сигурността. Приютяват нейни войски. Интегрират армията си с нейната. Това не е обичайно в дългата история на модерния свят – всъщност е почти уникално.
Причината не е в някаква святост на САЩ, а в това, че те често са се държали различно от класическа хегемонна сила. В продължение на осем десетилетия след Втората световна война Америка обикновено се е стремяла да превръща суровата си мощ в нещо приемливо за другите – в правила, институции и легитимност.
Тя изграждаше съюзи, а не системи на васална зависимост, и говореше на езика на принципите – колективна сигурност, самоопределение, свободна търговия – дори когато не винаги ги спазваше напълно.
Показателен е епизод, който често се сочи като символ на американския едностранен подход – войната в Ирак. Това не е защита на самата война, а по-широк аргумент за отношението на САЩ към международната система.
Администрацията на Джордж Буш-младши потърси и получи одобрение от Конгреса през 2002 г., обърна се към ООН и съдейства за приемането на резолюция 1441 на Съвета за сигурност. Освен това изгради коалиция от 49 държави, подкрепящи операцията. Вашингтон се чувстваше длъжен да аргументира действията си, да търси партньори и основания, които да бъдат възприети от други.
Именно това усилие да се превърне силата в легитимност е скритият стълб на американското превъзходство. Когато САЩ действат като създател на правила, а не като рекетьор, те печелят нещо по-ценно от страха – съгласието. Съгласието превръща хегемонията в лидерство, а лидерството – в система, която другите държави предпочитат пред алтернативите. То е и причината импулсът за противопоставяне да не се задейства.
Точно това обаче е поставено под риск от случая с Венецуела. Проблемът не е самото задържане на Николас Мадуро, а пълното пренебрежение към закона, нормите, съюзите и дипломацията, което бележи този завой в американската външна политика.
В интервю за Си Ен Ен заместник-ръководителят на администрацията на Белия дом Стивън Милър заяви без заобикалки, че „Съединените щати управляват Венецуела“, отхвърляйки „международните условности“ и настоявайки, че светът се управлява от „сила… принуда… власт“, от „железните закони“ на историята. Самият Доналд Тръмп заяви, че САЩ ще управляват Венецуела до „преход“ – и ще вземат нейния петрол. Това беше открит акт на агресия в полза на американската хазна.
За канадци, германци, южнокорейци или мексиканци думите на Милър звучат смразяващо. Не защото Америка ще нахлуе в Отава или Берлин, а защото логиката се е променила. Вече не се твърди, че американската мощ служи на по-широки принципи, които и други могат да приемат – демокрация, колективна сигурност, международен ред, основан на правила. Новото послание е, че силата дава право: управляваш, защото можеш. Именно такова поведение на велика сила поражда тревожни съседи.
Тръмп се позова на доктрината „Монро“, за да оправдае операцията. Струва си да се припомни, че след 1823 г. тази доктрина често е възприемана като антиимпериалистическа – насочена срещу колониалните интервенции на европейските сили в Западното полукълбо. Едва по-късно, особено след допълнението на президента Теодор Рузвелт от 1904 г., тя се превръща в оправдание за американска намеса в Латинска Америка. Този период на открит империализъм не продължи дълго и не завърши добре – нито за региона, нито за имиджа на САЩ.
През последните четири десетилетия републиканци и демократи изработиха нов двупартиен подход към региона. Той насърчаваше прехода от военни хунти към демокрация, стимулираше търговията и инвестициите и подкрепяше институционални реформи, както и сътрудничество по въпросите на наркотиците и миграцията. Мексико е показателен пример: страна, дълго изпълнена с подозрение към Вашингтон, се превърна в един от най-близките икономически партньори на САЩ, свързана с гъсти вериги за доставки и ежедневно полицейско сътрудничество. Нетната миграция на мексиканци към САЩ през по-голямата част от XXI век е близо до нула.
Този стратегически капитал, натрупван с десетилетия, сега се пропилява. В дългосрочен план Америка, която се държи като напълно егоистичен хищник на световната сцена, няма да стане по-силна – ще стане по-самотна. Съюзниците ще започнат да се застраховат. Партньорите ще търсят алтернативи. Неутралните ще се отдръпват. И балансът, който историята отдавна предсказва, може най-сетне да се появи – не защото Америка е отслабнала, а защото е забравила истинския източник на силата си.
Амбицията на администрацията на Тръмп изглежда е САЩ да действат като Русия на Владимир Путин – агресивна държава, която открито преследва собствените си интереси. Милър е прав, че така са действали силните през голяма част от историята. С едно изключение – Америка. В продължение на осем десетилетия САЩ, макар и с много грешки, вървяха по различен път и изградиха нов световен ред. Днес този ред се разрушава безразсъдно.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
