Много на юг, почти в нищото, но точно в сърцето на планината. През село Пирин не можеш да преминеш – там може само да отидеш.
Между два стръмни склона на Пирин планина, между преданията за битки на змейове и битките с халата на времето. Между дуварите на къщи на повече от 200 години и по-малко от 200 човека, които са останали да пазят каменните зидове и спомените.
Едно село, което се крепи между ръцете на възрастните мъже и жени, които са научени, че същите тези ръце без работа не могат да стоят. Дори когато плетат вълнени чорапи за децата в града.
Дори във времената, когато историите за змея, който мести огромни скали и гради къщи са изглеждали съвсем достоверни, хората в Пирин сами са местили тонове камъни – заради силата на вярата и с помощта на Бога.
1885 г. – тази част на България все още е в границите на османската империя – но в Пирин започват да строят нова църква. По-голяма. Най нависоко. Като за 1500 души и души, които са вярвали, че ще живеят заедно и няма да станат по-малко.
Днес за църквата св. Никола се грижи баба Гела. Тя е и поп, и клисар. Човекът с ключовете за храма и ни води натам през тесните улици и къщи – повечето от които връстници на бабите на хората в селото днес.
Всеки път след черква в неделя – жените от Пирин се събират и обръщат времето назад. Почти като ритуал. Днес е време да сложат старите носии и да се върнат в младостта с песните от миналото. Пътят ни води в дома на баба Петра. Една от жените в групата, която пази традициите в селото.
Докато веза новата си риза, баба Петра ни разказва за филма „Писмо до Америка”, където й е поверена една от най-важните роли. Главният герой, в ролята – Филип Аврамов, издирва песен, която може да възкреси болен приятел. А баба Петра е единствената – която я знае думите и мелодията.
И в живота, и във филма обаче тя е в траур и трудно намира сили да пее. Днес песента е нещото, което лекува душата на баба Петра и я връща в годините, когато тя самата е пеела по жътва.
