Можеш ли да снимаш, без да използваш очите си? Това доказват хора, лишени от зрение, които се занимават със сетивна фотография – използват другите си сетива, за да успеят да направят снимка.
С един такъв фотограф любител ни срещат Елица Попова и операторът Петър Джанаваров.
Всеки от нас вижда, но Катрин Витали Димитрова усеща. По рождение тя е с нарушено зрение, вижда само ярки цветове и силуети.
„Според медицинските квалификации 0,2%, което може да даде картина на хората около мен, почти нулево. Но на мен ми помага много. Аз съм свикнала с този процент зрение, но на мен ми стига“, разказва тя.
Но пък може да снима. С фотоапарата подарен от родителите ѝ преди 13 години.
„Не е професионален, не е голям, но на мен ми е любим, защото е зелен, малък и компактен, когато си избирах исках той да бъде такъв. Често, когато светлината го позволява, виждам силуетите, мога да видя до два метра от мен. На този етап, понеже съм емоционално свързана, докато работи, ще го запазя“, добавя Катрин.
Тя е любител на сетивната фотография, или онова снимане, което може да бъде практикувано от хора, които са лишени от зрение. Използва слуха си и усещанията си.
„Посред бял ден, особено когато е облачно - не виждам слънцето дотолкова, че да ми блести, съответно не е толкова тъмно. Това е най-благоприятната среда да виждам различни неща, които мога да снимам“, разказва Катрин.
Обича да снима природа, а не портретна фотография.
„Случвало се е да отида до него и да го докосна, но в повечето случаи разчитам на останалите си сетива, включително и на малкото си останали сетива като слуха. Случвало се е да снимам с компания от приятели, те ми казват как да позиционирам кадъра, аудоописвали са ми около мен обстановката. Със сигурност слухът ми помага, аз снимам и чрез него. Снимам и чрез сърцето си, ако я нямаш тази любов, ако нямаш живото любопитство да го изследваш, няма как да се получи“, разказва Катрин.
Тя е и радиожурналист в програма Христо Ботев на БНР. Там звукът е водещ, думите, а фотографията е за спомените.
„Искам да запечатам красотата, както я виждам аз, природата и защо не усмивките на хората, когато ги снимам. Ние забравяме да го правим, забързани в своето ежедневие, в това число и аз въвлечена в общия поток. Ще ми се тази сивота, която е душевно явление, да отстъпи място на по-красивите цветове на ярките нюанси“, обобщава Катрин.
