На 14 януари, в Киев, едно дете навърши пет години на фона на ракетни удари, експлозии и сирени за въздушна тревога. Така този детски рожден се пренесе в метрото, което служи за бомбоубежище. „Спасените“ разказва историята на една майка, която спаси празника на своето дете.
Снимката с твоите синове в Киевското метро за няколко дни обиколи социалните мрежи. Това е денят, в който по-малкият ти син, Виктор, става на 5 години. 14 януари. Разкажи ни какво се случи в този ден.
Този ден започна с взривове и нови ракетни удари. По новините предупредиха, че тези удари могат да се повторят и предупредиха непрекъснато да се информираме в този ден, за да знаем кога да се насочим към бомбоубежище. Въпреки тези предупреждения аз притичах до магазина, за да купя жълти и сини балони за детето. Той сам поиска рожденият му ден да бъде с цветовете на украинското знаме. Върнах се от магазина и с неговия по-голям брат събудихме Виктор. Дадохме му всички подаръци, имаше и колет от баща му, който е в Полша. И точно тогава чухме сирените за въздушна тревога. Веднага се облякохме и тръгнахме към метрото. За мен това е най-безопасното място в Киев, защото има два изхода и ако случайно единият бъде затрупан, ще можем да излезем през другия.
Можехте да оставите вкъщи балоните и подаръците. Защо реши да ги вземеш в метрото?
Исках да създам празнична атмосфера за моето дете, той все пак става на пет. Исках рожденият му ден да не бъде засенчен. Трудно ми беше да му кажа: "Преставаш сега да гледаш подаръците си, защото трябва да се скрием под земята, тъй като ни бомбардират". Затова грабнах балоните и празничните шапки и пренесохме рождения ден на сина ми в метрото.
Защо според теб тази снимка трогна толкова много хора в социалните мрежи?
Честно казано не мога да си го обясня. Сигурно защото никой не иска едно дете да празнува рождения си ден по този начин.
Като негова майка си искала детето да има най-добрият възможен рожден ден, въпреки обстоятелствата. Аз разбирам защо тази снимка е толкова емоционална.
За нищо на света не искам моите деца да бъдат подложени на това. Те не бива да растат в условия на война. Старая се да ги предпазвам, за да не остане нещо в съзнанието им, което да им пречи след години.
Те обаче също чуват сирените при ракетни удари. Как им обясняваш всичко това, което се случва в Украйна?
Трудно е, не знам кой е най-правилният подход. Наех друг апартамент, където сирените не се чуват толкова силно, за да не се стряскат децата. Но съм открита – те знаят, че сме във война, знаят с кого се води тази война. И целта ми е не да ги плаша, а да ги науча как се предпазят и да съхранят себе си в тези условия.
Защо останахте в Украйна? Можехте да си тръгнете от там.
Беше ми трудно да взема това решение. В началото за кратко заминахме за Полша, но не се адаптирахме. Трудно беше и за децата. Освен езиковата бариера, там нямаха и приятели. А тук си имат своя социален кръг. Така, баща им остана там, а ние с децата се върнахме в родината.
Вече почти година тече войната. Свикнахте ли с нея? Върнахте ли се към един сравнително нормален начин на живот?
Не, с войната никога не може да се свикне. Аз се стряскам при всяко виене на сирените, това е травма, която ще остане в живота ми. Вероятно можем да се приспособим към новите условия, но да свикнем, може би никой не би могъл.
Кога изпита най-голям страх за тази една година на война?
24 срещу 25 февруари. Тогава беше най-големият ужас.
Когато Русия нахлу и чухте първите сирени?
Да. Знаете ли, това дори не може да се опише. Това е като едно рязко преминаване от един живот в друг – оставяш твоя мирен и подреден живот зад гърба си и пред теб е нещо страшно и неизвестно. Преди това само бях чувала, че някъде в Донецк и Луганск има военни действия, а сега изведнъж бях изправена точно пред това. Беше пред очите ми. И тогава ме спаси Полша. Тръгнахме веднага, там имах шанса да си поема глътка въздух, да стъпя здраво на краката си. Поляците се държаха добре с нас, помагаха ни с всичко. Благодаря и на тях, и на всички държави в Европа, които ни подадоха и продължават да ни подават ръка.
Ще те върна отново към рождения ден на Виктор. Как всъщност приключи този ден? Детето беше ли щастливо в крайна сметка?
Да. Всичко през този ден му хареса. Удивителното беше, че когато вървяхме към метрото, хората, които ни срещаха по пътя, го поздравяваха и му се радваха. Така си създадохме тази празнична атмосфера още преди да слезем под земята. А и в метрото хората му се радваха. Аз бях решила да отпразнуваме рождения му ден в един детски център, но ракетните удари промениха плана ни. След метрото веднага се прибрахме вкъщи, където имахме само една торта, нищо друго. Но когато накрая го попитах как си е прекарал рождения ден, той ми каза, че всичко е било страхотно. И се радвам, че в съзнанието на моето дете ще е един „страхотен“ рожден ден.
