Село Ненково се намира в Западни Родопи. Пътуването дотам е истинско преживяване. От едната страна пътят лъкатуши между скалите, покрай язовир Кърджали, а от другата страна се пътува покрай невероятни родопски картини и язовир "Боровица". Двата пътя си дават среща до стар въжен мост, който днес е единствената връзка на селото с останалия свят. Днес в Ненково има по-малко от 50 жители.
"И все пак, ако ме питат коя планина ми най-харесва, за себе си ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота, която покорява. Рила е планина за катерачи завоеватели. Родопа — за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа — свят! Рила е величествен остров, Родопа — велико море!" Из "Шумки от габър", Николай Хайтов.
Въжен мост от 80-те години свързва Ненково с останалия свят. В красивото каменно село хората живеят сякаш на въпреки - нищо, че няма път. Нищо, че няма обхват. Нищо, че почти никой не е останал.
"Това село е старо село, никой не знае от кога е, що е, но имаме достатъчно, за да дойдат туристи да видят пещерата Утробата, Калпак кая, връх Бездивен. Да видят тия скали с дупките. И аз не знам от кога са, що са, от кой век са. Римският мост да видят...", разказва Исмет Халил, един от жителите на селото.
Исмет е завършил 8 клас в това село. Казва, че някога къщите били пълни с хора, а днес в 10 от тях живее по 1 човек. Имало фурна, магазин, здравен пункт и читалище. Исмет е човекът, който се грижи сърцето на селото да не спира да тупти - сменя дъските на въжения мост.
"През лятото се минава през реката, и това е. Но през зимата не можеш да минеш реката. Преди една седмица като заваля и цялото корито беше пълно с вода, откъде ще минеш, само през въжения мост или римския мост отдолу.", разказва Исмет.
4 пъти в седмицата идва мобилен магазин. Спира от едната страна на моста. По заледените му дъски през зимата 50 чифта крака се люшкат над ту прииждащата, ту изчезваща река Боровица. Ако има нужда от лекарска помощ - на гръб през моста.
"Преди две години казах на нашия кмет и той беше съгласен един пожарен кран да направи. Вода имаме колкото искаш - като се запали не може да спасиш нито една къща. Отказаха. Не знам защо. Къщите са една върху друга. Един крадец не е успял да влезе - в нито една къща, толкова са близко. Но един пожарен кран е нужен, защото през зимата не може да мине водоноската или пожарната. През лятото не може да се влезне в селото - как ще гасят този пожар? Аз им казах, че сам ще изкопая канала, за да може един пожарен кран да сложат. И обещах, че ще взема маркучите, но никой няма. Никой не ти обръща внимание. Ако се запали, цялото село ще изгори, навсякъде е слама. Кой ще ги спаси?" - притеснява се Исмет.
Тютюнът и кравите са единственият поминък, откакто го има селото.
"Баща ми е останал на 8 месеца, дядо ми е завършил Френския колеж в Пловдив и е бил учител в Лясково. От 24-та година имам снимка с вратовръзка на дядо ми. Никой няма да ми повярва, а пък прадядо ми правил пушки - за една вечер, бил майстор".
Исмет не наследява занаятите на баща си и дядо си. Става шофьор. Сега се грижи за животните. Сам си отглежда и зеленчуци.
"Тя започва да ме гложде през нощта, около два часа, когато започвам да се питам защо напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоя златен кафез? Защо? Но кажа ли му на сина, той едно си знае: "Какво ще правиш ти в село сам-самичък?". Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно бълбука, друго шумоли, трето поблява..." - "Из "Дърво без корен", Николай Хайтов
"Животът е тук - чист въздух, никой няма да те тормози, какво ще правиш през събота и неделя в града. Тук в градината може да изкараш зимнината, да посееш нещо в градината. Аз ще ремонтирам къщата тази година пак. Не оставяйте селото, ще дойде ден ще търсите села. Животът в градовете ще е труден. С коли ще дойдат сутринта и пак ще отидат на работа, но селата да не оставят, да не облезлюдяват тия села." - надява се Исмет.
Исмет не вярва, че някога до селото ще има път. Хората тук са свикнали с моста и са благодарни, че поне него го има. Мечтае, обаче в селото да има обхват, да има интернет.
"Моите внуци не искат да идват тук. Казват ми: "Дядо, няма интернет". Стационарният телефон само работи, иначе джиесемите не хващат. Събрахме подписи да ни направят кула, да хване джобните телефони, но отказаха. Интернета много управлява младите." - казва Исмет.
На интернет се надява и последното семейство с деца в селото. За да ходят на училище те минават сами по въжения мост. От другата страна ги чака малък автобус. Така и през топлите, и през студените месеци. Тази година са втори клас. Още се учат, да четат и пишат на български език. Когато са си вкъщи, за тях е невъзможно онлайн обучението, защото тук няма обхват.
Въпреки трудностите хората в селото са щастливи. Не живеят само със спомени. Имат мечти и надежди.
"Гледам напред, нещата да са добре. Аз така или иначе съм живял. Всичко съм видял и съм доволен, каквото ми трябваше, си купувам. Съжалявам за децата, че нямат бъдеще, бъдеще нямат." - споделя Исмет.
"Тая вратичка сега ръждясва. Няма кой да я отвори, да чуе какво ще каже, с какво ще се похвали. Бех написал едно писмо на баджанака да провери в ред ли е къщата и на къщата вратата, а той ми написа една бележка: Здравей, баджанак! Проверих вратнята и идвам да ти кажа, че е си е на място и е здрава, само че не пее, нито свири, ами със зъбите скърца и квичи като пребито куче." - Из "Дърво без корен", Николай Хайтов
