Съпругата на бившия британски премиер Тони Блеър – Шери, в интервю за bTV. Ето какво сподели тя пред Диана Любенова.

Тук сте, за да участвате в конференцията на Дамския форум в България. Какво послание искате да отправите към българските жени?
Първото, което искам да кажа на жените в България, е: „Вие всъщност се справяте удивително добре! Проверих статистиката за участието на жените в икономиката през 2012 и сравних с данните сега. Без абсолютно никакво съмнение в България все повече жени участват на всички нива в икономиката, в политиката, в образованието. Това е голям напредък. България се издигна в класацията на доклада на Глобалния икономически форум относно преодоляване на различията между половете. Това е много положително и имах големия шанс днес да се запозная с вашия външен министър – жена, а утре с министъра на правосъдието. Прекрасно е да видиш жени да се издигат и на такива важни политически длъжности.

Гледате ли на себе си като на ментор за другите жени? Как ги вдъхновявате?
Според мен е до известна степен обратното. Жените, с които се срещам, ме вдъхновяват мен! И така е от детските ми години. Възпитана съм от майка ми и баба ми – нейната свекърва. Те бяха напуснали училище, когато са били на 14 години. Твърдо бяха решени сестра ми и аз да имаме възможностите, които те са нямали. И хората ми казват – колко дълъг път си извървяла от работническата класа в Ливърпул, а аз отговарям, че ако майка ми и баба ми са имали възможностите, които аз имах, докъде биха стигнали те? Тъжно. Но баба ми настояваше да стана юрист, това беше една от амбициите й за мен. Естествено не доживя да види как стигнах до „Даунинг стрийт“ 10 и как станах правен съветник на кралицата, но майка ми – тя почина преди 4 години, видя. Понякога даже е идвала с мен, да се запознае с кралицата или с президента на САЩ.

Кои са двата най-добри урока, които тези жени са Ви предали за вдъхновение?
Научиха ме да вярвам в себе си. Никога не са казвали: това няма да можеш, Шери. Винаги са ме насърчавали да преследвам мечтите си. Много жертви направиха, за да реализирам мечтите си. Знаете ли, срещам жени по света и много често им се казва „Това няма да можеш да го направиш!“, „Тая работа не е за момичета“. Всички тези стереотипи за това, кое е прието да се прави от жени, кое не е прието, са нещо, което съм преживяла в собствения си живот… Помня, когато си издържах изпитите в адвокатурата с отлични оценки, въпреки това един от висшите ни съдии ми каза, „Абе, според мен в адвокатурата няма място за жени“. Това беше през 1976 г. Тогава се ширеше мнението, че не е място за жени там. През цялото време на жените им се повтаря „Там не ти е мястото.“ Или „Трябва да правиш само еди-какво си“ или „Трябва да се грижиш за дома“. Повярвайте ми, аз съм човек, посветен на семейството си, и майка ми също беше посветена на семейството. Но се налагаше да ходи на работа. Трябваше да работи, защото съпругът й не се грижеше за семейството. Та винаги съм смятала, че можеш да бъдеш и най-добрата майка, и в същото време да реализираш и другите свои страни.

Разбрах, че още в ранните си години сте се ориентирала политически. От шестнадесетгодишна… Как стана това?
Споменах, че баща ми ни напусна, когато бях на осем години. Но, разбира се, той беше любимият син на баба ми. И макар че не живееше с нас, често идваше да види майка си и нас. Той беше много активен политически. Баба ми също. Не беше партийка, но имаше много силно чувство за справедливост. В живота си беше видяла, че законът е един за богатите и друг за бедните. Та това беше до голяма степен част от моето възпитание. Аз не бях първият член на семейството ни, който беше стъпвал на „Даунинг стрийт“. Баща ми беше. Той беше известна звезда от телевизионните сериали. Когато през 60-те години лейбъристите бяха на власт, го канеха на „Даунинг стрийт“. И както казахте, на 16 години станах член на Лейбъристката партия. Имах усещането, че това е партията на народа. Не на привилегированите.

А как се запознахте със съпруга си?
Малко смешна е историята. Първият път, когато се срещнахме, се състезавахме един с друг. И двамата кандидатствахме за стипендия за обучението си за адвокати. Той се казва Блеър, а пък аз бях Буут и ни бяха сложили да седим един до друг. Аз си мислех „Какъв е пък този особняк?“. Тогава той беше с много дълга коса. Раздаваше го малко хипар. Беше вокалист на една група. Но за събеседването беше отишъл на някакъв местен бръснар и го бяха подстригали – ама възможно най-ужасно. Сякаш му бяха сложили паница на главата и го бяга подстригали около нея. Беше облякъл много консервативен костюм и изглеждаше доста особено. Та си рекох „Какъв е пък този особняк?“ После се замислих, че и той кандидатства за същото място като мен и си казах „Как смее?“. Та не започнахме по най-добрия начин, но скоро разбрах, че Тони Блеър е много повече от впечатлението, което човек придобива, когато гледа странната му прическа и костюм. Стана така, че заедно ни обучаваха. Опознахме се. Беше през 1976 г. и оттогава сме заедно. На 29 март си празнувахме 42-годишнината от сватбата. Имаме четири деца и шест внучета, още едно внуче е на път.

Благословени сте, със сигурност. Как се почувствахте, когато съпругът Ви беше избран за министър-председател?
Невероятно горда бях. Едно от нещата, които установихме, когато се опознахме, че споделяме вярата в справедливостта, във възможностите за всички хора. Равните възможности за изява. Аз съм от район на Ливърпул, който дотогава избираше депутат от Консервативната партия. Съпругът ми се притесняваше, не искаше да се смята, че победата му е в кърпа вързана, макар че хората твърдяха, че ще спечелим през 1997 г. Но вечерта, когато обявиха, че родният ми Кросби, районът в Ливърпул, който винаги е имал депутат от консерваторите, е дал гласа си за лейбъристите, разбрах, че наистина сме се променили. Велик момент беше – за мен, за сестра ми, за майка ми, баща ми. И още по-велик за Тони. Странното нещо беше, че Тони нямаше време – и това го казва в неговата книга – да го осъзнае. По нашата система щом излязат резултатите през нощта, буквално на следващия ден поемаш управлението. И за него най-важното беше отговорността. Беше най-младият министър-председател на 20-ти век в Обединеното кралство. Децата ни тогава бяха на 9, 11 и 13 години. На „Даунинг стрийт“ не бяха живели деца дотогава. Всичко това беше страховито, наистина.

Цялото интервю можете да проследите във видеото горе.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!