Следва специален разговор на Цвети Петрунова, която беше в Мюнхен на първата за Европа изложба, посветена на 100 години от създаването на Walt Disney Studios. Тя ни среща с Дон Хан - американски филмов продуцент на едни от най-успешните пълнометражни анимационни филми в най-новата история на киното като "Красавицата и Звяра" и "Цар лъв".
Несъмнено Вие сте част от миналото, настоящето и бъдещето на „Дисни“, но коя е вашата лична сила?
Нещото, което ме прави истински щастлив и се опитвам да проумея през цялото това време е простичкото разказване на дадена история, да умееш да правиш това и в същото време да обединиш цял екип около себе си е най-уникалната сила, то е като да създадеш перфектния футболен отбор. Някои от играчите са уникални и ти трябва да ги обучиш как да превърнат тази идентичност в успешна работа. А аз обожавам да мотивирам и намирам таланти, които са дори в пъти по–добри от мен и да им помогна да разкажат своята история на малки и големи, по най–незабравимия начин.
Спомняте ли си първото докосване до магията на анимационното кино?
Когато бях малък и гледах "Книга за джунглата", „101 далматинци“ или „Мики Маус“ се вдъхновявах именно от самия разказ. Израснах недалеч от студиата на „Дисни“ в Калифорния и когато се случваше така, че да отидем на някой филм, той така оставаше в съзнанието ми, че дълго мислих за него.
Беше преди всичко самият ритуал да гледаш филмите, през 60-те с нашите ходихме на автокино, слагаш си пижамата, дават ти хотдог и гледаш „Книга за джунглата“, това беше като един малък бърз влак, който те откарва в друг свят. Тогава дори и не съм си помислял да работя там, където се създава първата скица и фактът, че го правя вече толкова много години е само по себе си невероятна магия.
Имах възможността да работя рамо до рамо с Уоли Райтърман, който е режисьор и продуцент на „Книга за джунглата“ един от моментите, които преобърнаха живота ми, бях просто със зейнала уста. „Дисни“ беше моят университет, а аз трябваше да започна отнякъде, така се учи.
Всъщност, точно това разнасяне на кафе променя живота Ви, докато следвате за учител по музика изведнъж решавате да оставите всичко зад гърба си.
Опциите пред мен бяха две - или да бъда учител по музика, или да стане перкусионист в оркестъра на квартала, тогава бях барабанист и изкарвах прехраната си като свирих в нощни клубове и какви ли не подобни неща, но преди всичко за мен бяха музиката и рисуването и когато се заобиколих с такива чудни таланти - мъже и жени, които обичаха музиката и рисуването дори повече от мен, си помислих: „Ей, това вече е повече от прекрасно“.
Така получих своите първи уроци, тогава тези велики учители бяха толкова щедри в предаването на знания, винаги се интересуваха от моите идеи и любопитство, помагаха ми не само на мен, но и на всеки обучаващ се. Заедно с Едуард Бредбърд и Тим Бъртън тогава бяхме новобранците и някак си беше предопределено да започнем пътят си заедно, заобиколени от еднакво мислещи учители, които безпроблемно ни даваха знанията си.
От какво се бояхте най-много, докато правихте първият си проект за "Кой натопи заека Роджър" в края на 80-те?
Страховете ми бяха по-скоро свързани с устойчивостта, тогава много се съмнявах дали ще мога да издържа на тази устойчивост да създаваш съдържание под шапката на „Дисни“, защото малцина се докосваха до такъв тип продукции по онова време, особено в анимационното кино. То си носи своите специфики, допълнително време, ние сме образователна институция за редица подрастващи поколения. Но мисля, че големият ни успех дойде едва към 90-те, тогава филмите ни започнаха да се гледат от масовата публика, например "Красавицата и звяра" се превърна в обичайно кино за любовни срещи, но в същото време всеки можеше да заведе както децата, така и баба си да гледат.
Именно тази култура на споделеното гледане е част и от началната идея на Уолт Дисни със "Снежанка и седемте джуджета", "Пинокио" или "Питър Пан" са били семейни филми за всички поколения. Затова страхът, който беше в мен, постоянно се насочваше по-скоро към това дали ще успеем да съхраним тази традиция. Изложбата тук в Мюнхен е доказателство, че засега успяваме, нереално е, че се намираме в сърцето на 100-годишна история. И сега като се замисля аз съм бил движеща се част през половината това време, изпълнено с късмет, много работа, но и с велики хора.
Късметлия или не, именно началото на 90-те по кината се появява "Красавицата и Звярът". Как така се случи да създадете първият анимационен филм, номиниран за Оскар?
Когато започнахме "Красавицата и звярът", работих с истински талантливи аниматори и режисьори. Даде ми се този шанс да обединя всяка стъпка до реализирането на филма. Първоначално всичко тръгна към провал, просто не успях, наложи се да изхвърлим първите 20 минути от лентата в коша за боклук, а това е много работа. Знаете ли това се случва често в анимираните филми, започваш с онзи бял лист хартия и нямаш нищо, така хиляди скици се появяват по стените, това така ли ще е, или пък така. Една скица се получава.
И за да стигнете до нея, трябва да бъдеш от тези, на които им харесва да се провалят и отчайват, да сменяш аниматорите и да тестваш, това е най-яркият ми урок от "Красавицата и звярът". Накрая Алън Мейкър написа песните и всичко някак си започна да се нарежда, имахме откриващата песен, любовната песен и песента за конфликт - така музиката се превърна в десетте пирона, които задържаха палатката на филма и ето тук пак опираме до таланта и възможността да си добър разказвач.
Песента "Кръговратът на живота" е и единственото сигурно нещо, когато се появява и идеята Ви за "Цар лъв"
„Когато започнахме да създаваме „Цар лъв“ работното заглавие беше "Бамби и Африка",
Защо?
Защото беше за историята на една местност в Африка, след това решихме да се казва "Кралят на джунглата", това работно заглавие издържа доста дълго като фаворит, но дълго време не можех да намеря никого, който да се навие да започне работа по филма. Историята си звучеше малко гротесково: младо лъвче, което се отглежда от най-големия враг на баща му и всичко това на фона на музиката на Елтън Джон. Беше си нелепа комбинация, когато споделях идеята всеки просто ми пожелаваше успех в начинанието и си тръгваше, но имаше няколко ентусиасти, които ми се вързаха на акъла и с цялата си отделеност започнаха да рисуват животните, да усетят духа на дивата Африка, после дойде и музиката на Ханс Циммер. Елтън Джон с прекрасните му песни като център на този проект и мисля, че е много различно. Проектът за „Цар лъв“ не приличаше нито на работата ми по "Малката русалка", нито на работата ми по "Красавицата и звяра", докато те бяха преди всичко приказки, "Цар лъв" бе всичко друго, но не и приказка. По-скоро героично пътуване.
Трудно ли е да накарате другите да вярват във вашите идеи дори и сега?
Да, винаги, няма значение дали е нова идея, или технология, или история, трудно е, но след определено време започваш да придобиваш специфични техники на убеждаване, как да продадеш историята си на режисьори или хората в студиото, как да комуникираш същността на идеята с другите. Но при всяко нещо, ние като хора сме повече от скептични, винаги си мислим нещо от сорта на: „Сериозна ли точно Африка“, но след време успяваш да овладееш изкуството на убеждението
След два „Златни глобуса“, една награда „Еми“ и няколко статуетки „Ани“ за Анимация, как изглежда вашият "Кръговрат на живота"?
Често общувам и обучавам млади продуценти, за да предам най-малко знанието, което съм натрупал през годините. Мисля, че устойчивостта в кръговрата на Уолт Дисни се крие именно истинността на героите, всичко изпипано до последния детайл преди да бъде представено пред публиката. Иначе моят кръговрат на живота, той е отвсякъде неочакван, по-скоро като белия водовъртеж по време на рафтинг, когато си в лодката и си мислиш, че ще стигнеш сух до финала, но не, оказва се, че понякога се удряш в камъни или променяш посоката си. Моята кариера се завъртя на милиони различни посоки и за късмет аз приех тези посоки с пълни обятия, така че бъдете отворени към възможностите и разберете, че живота си е хаотичен и не можем да го контролираме, може само да вземем привилегиите от всичко това, колкото и налудничаво да звучи.
Благодаря Ви за това интервю.
За мен бе удоволствие.
