През 2024 г. българско семейство загива при умишлен палеж в германския град Солинген, а друго оцелява по чудо. За първи път пред българска камера застава семейство Костадинчеви, което живее втори живот.
Връщаме се в Солинген, мястото, в което Катя, Емил, Галя и бебето Емили губят живота си.
Повече от година и половина след онази трагична нощ, опожарената сграда в Солинген е напълно необитаема, прозорците ѝ са залостени, а мирисът на пепел продължава да се носи във въздуха.
За първи път се срещаме със семейство Костадинчеви. Те са съседи и приятели на семейство Жилови. В нощта на пожара се спасяват, като скачат от третия етаж на горящата сграда.
„От звуци се събудихме, на бате Кънчо и кака Катя. Викаха, крещяха бягаха. Така се събудихме...след това скочихме през прозореца. До там беше всичко“, казва Нихат Костадинчев.
„Нямахме друг шанс. Искахме да излезем на стълбите, но стълбището гореше вече, нямахме шанс. Дете ни беше в ръката, в неговата ръка и това ни беше последният шанс, да скочим от прозореца“, казва Айше Костадинчева.
В ръцете на Нихат е малкият им син. Той увива бебето в одеяло и скача по гръб от прозореца на горящото жилище. Като по чудо цялото семейство оцелява. Падат върху паркирана кола. По ирония на съдбата, това се оказва автомобилът на загиналото семейство Жилови.
„До последно чакахме помощ да дойде, да ни вземат или със стълба или с някакъв трамплин, какво ще е, но нямаше“, спомня си Нихат.
Следват месеци борба за живота на младото семейство. Нихат изпада в кома, а Айше и бебето претърпяват редица операции.
„Не ми работеше кракът, рамото, не можех да дишам. Потрошен бях. И след като се оправих физически, той и синът ми се страхуваше от мен“, казва Нихат.
„Когато стане 2 часа и започва да плаче и от 1 до 4 той не спира. В 5 часа той заспива. Всяка вечер. Засега сме вкъщи. Имаме още операции, ходим на психолог“, обяснява Айше.
В следствие на множеството травми, Нихат не може да продължи да работи, а Айше все още не може да прегърне сина си, защото пръстите на ръцете ѝ отказват.
„Аз в покривите работих. Не мога да правя същите неща, които преди правех“, казва Нихат.
Подпалвачът - тогава 39-годишнен германски гражданин, получава доживотна присъда за четворното убийство и други 21 опита за убийство. При претърсване на дома му са открити запалителна течност, оръжия, наркотици, както и нацистка литература. Въпреки съмненията за крайно десни мотиви и редица протести на местната общност в Солинген, тази версия е отхвърлена.
„Съдът изключва версията за десноекстремистки мотив, като се позовава на цялостния профил на обвиняемия, според който той не проявява политическа ангажираност“, заявява Катарина Кайл от Окръжния съд във Вупертал.
Защитата обаче има своите аргументи.
„Тази работа не беше свършена от следствените органи. Всички възможни индикации за наличието на такива расистки подбуди да бъдат проследени и да бъдат изработени, за да има готови следствени резултати“, обяснява адвокат Радослав Радославов.
„Доволен съм, че взе присъда доживот. Но не съм доволен как си свършиха работата, защото много доказателства криеха... Нацистката основа. 100 % беше това“, казва Нихат.
Мотивът за престъплението остава неясен. Съдът се позовава на психиатрична експертиза, според която извършителят е развил психично разстройство след години употреба на амфетамини и други наркотични вещества.
„Престъпленията са дълбоко свързани с личността му. Чрез тях той е търсил компенсация за собствените си проблеми със самочувствието. Целта му не е била да причини страдание на жертвите, а да удовлетвори егоистичните си стремежи и да получи усещане за значимост“, обясняват от съда във Вупертал.
„Той каза ли ви нещо, обърна ли се към вас в залата, обясни ли защо е причинил това?“, питаме семейство Костадинчеви.
„Не, само каза последния ден, съжалявам вика, не мога да върна времето назад вика, ще извинявате много вика“, отговаря Нихат.
За семейство Жилови часовникът не може да се върне назад, и те никога няма да преодолеят загубата на децата си.
„Синът ми беше на 30 години. Снаха ми беше на 29. Внучето ми, Галя, беше на 3 годинки. Малката Емили беше само на 5 месеца“, спомня си Емил Жилов, баща на загиналия Кънчо Жилов.
Всеки ден за семейство Костадинчеви е нова битка, а бъдещето за тях остава неясно.
„Ние работихме си, имахме си планове какво да правим, мечти… Да си имаме по-добри шансове в нашата държава, затова се трудихме тук“, казва Нихат.
Две семейства, две съдби. Напуснали България с надежда за по-добър живот, изпепелен от пожара в Солинген.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
