Роберта Кордано е първата глуха жена, избрана да заеме поста „президент“ на университета „Галодет“ в Съединените американски щати. С над 150-годишна история „Галодет“ е единственото учебно заведение в света за глухи студенти.

В него обучението е изцяло билингвално, като американският жестов език и писменият английски са напълно равнопоставени.

Роберта Кордано е юрист по образование. Тя е една от първите десет глухи жени в Съединените щати, които получават докторска степен по право и една от първите 50 глухи жени в целия свят с успешно защитена докторантура.

През 2023 г. Кордано печели приза „Жена на годината“ на американската медиа USA Today – за значителен принос към обществото и към света. 
Многократно отличавана с престижни награди заради каузата ѝ да свързва света на глухите със света на чуващите.

Защитник на жестовия език като основно човешко право.

През февруари Роберта Кордано посети за пръв път България – за да даде ясна заявка, че и българският жестов език трябва да получи полагащото му се важно място в българското общество. Жената, която не вижда недостатък в глухотата. А вижда хоризонт. Президент Роберта Кордано в „Личностите“ с Кристина Газиева.

Снимка: bTV

Невероятно е, че това интервю се случва с помощта на 4 езика – английски език, американски жестов език, превод на български език заради нашите зрители, както и български жестов език заради глухата общност в България, с помощта на жестовия ни преводач Силвия Маринова. Възхитително е колко могъщ може да бъде езикът, сам по себе си.

Права сте. И сега си давам сметка, че за пръв път виждам една медия да придава еднаква важност на четири езика едновременно. Поздравявам ви, че показвате уникалността и стойността на всеки един език. Това, че проявявате същото уважение към жестовия език, както към говоримите езици, е прекрасно и ви благодаря от сърце за това!

Благодаря Ви за думите. В България прекарахте два дни, наситени със събития. Кажете ни, какво е първото Ви впечатление за страната ни и за хората тук?

На първо място и може би най-важното – имахме шанса да се срещнем с представители на глухата общност в България, благодарение на програмата Фулбрайт. Беше отпусната стипендия за глухи българи, които да учат в университета „Галодет“. И така вече няколко месеца тече обмен между българската глуха общност и нашата глуха общност в Съединените щати. Създадохме приятелство с глухите българи, а това от своя страна породи моето любопитство и това на целия ми академичен екип – да проверим лично какво се случва с глухата общност в България? И съм възхитена колко необикновено силна и сплотена е вашата глуха общност, наречена Deaf.bg.

Вашето правителството, институциите, Софийският университет дават заявка, че искат да работят заедно. Срещнахме се с членове на парламента, с ваши министри и съм впечатлена от желанието за съвместна работа. Ние, от университета „Галодет“, искаме да подкрепим и поощрим развитието на българския жестов език тук. Дойдохме като едно послание за надежда. Носим своя опит и професионализъм и искаме да го предадем на вашите институции и на вашата глуха общност. Беше страхотно преживяване за мен и мисля, че това, което се случва в България, е невероятно.

Споменахте, че сте срещнали много хора от различни институции в България. Но кажете ми честно, според Вас достатъчно приобщен ли е българският жестов език в българската образователната система?

Отговорът ми е: Не. Не е достатъчно приобщен. Но това, което хората трябва да разберат не само в България, но и в световен мащаб, е, че глухите имат нужда не само от достъп до писмените езици, но и от усъвършенстване на знанията им и на жестов език! Тоест говорим за една уникална по рода си двуезична или билингвална образователна система, която да служи на глухата общност. Това е най-важното, което трябва да бъде научено в България – да се прави разлика между специалното образование и двуезичното образование. И се надяваме този модел да го разпространим навсякъде по света. Държави като Съединените щати и Швеция вече имат добре развити двуезични програми, но искаме да видим това и в България. Нашият университет „Галодет“ съществува от над 160 години и ние се превърнахме в пример за успешно двуезично обучение. А в България трябва да се наваксат тези над 100 години. Затова трябва да работим заедно, за да развием българския жестов език в образованието.

Снимка: bTV

Всъщност, българският жестов език беше признат за официален у нас едва преди две години. Вие казахте, че вече сме загубили над 1 век развитие. Ние, като медия, често разказваме позитивни истории за глухите хора у нас с идеята да разбием стереотипа, че те са хора с увреждания. Защото това е масовото възприятие за тях.

Това е прекрасно!

Но въпреки усилията ни, някак глухата общност продължава да бъде невидима за останалата част от обществото ни. Как можем да променим това, как можем да обърнем тази тенденция?

Да, права сте. Оценявам това, че търсите позитивните истории, когато става въпрос за глухите хора. Но истината е, че ние не гледаме на глухите хора като хора с недостатък. На английски дори използваме понятието „Печалба от глухотата“, вместо „Загуба на слуха“. Тоест ние се концентрираме върху това какво печелим от липсата на слух. Например жестовият език е нещо, което печелим, защото сме глухи. Второто понятие, за което често говорим, е „усещане за принадлежност“ – то е тясно свързано с жестовия език. Ако дойдете в Съединените щати, която е предимно англоговоряща страна, и срещнете българин, вие двамата бързо ще установите връзка помежду си, защото говорите един език. Същото е и с глухите хора. Жестовият език е основна част от усещането за принадлежност. Когато ме срещнахте, Вие започнахте веднага да жестикулирате, а това създаде връзка между нас. Защото Вие ми давате визуалната комуникация, от която аз имам нужда. Така че, усещането за принадлежност е тясно свързано с езика. Има една философска мисъл, че когато искаш да създадеш връзка между хората, ключът за това…е именно езикът. Няма значение дали си чуващ или глух – и в двата случая езикът е средството. Ние използваме ръцете си, а вие – гласните струни. И въпреки че сме различни, можем да общуваме с помощта на различните, но еднакво пълноценни езици, както се случва и сега, по време на това интервю.

Да, наистина общуваме много пълноценно. Искам да Ви покажа снимка на една невероятна жена, която е преодоляла много бариери по нейно време. А вие ми разкажете за тази жена, която Ви показваме в този момент.

Това е моята майка. Тази снимка беше част от изложба в университета „Галодет“, в която бяха включени всички онези големи имена, които са проправили път за глухата общност. Големите личности, пионерите, двигателите на промяната. Тя е част от тях. Помня добре, когато в детските ми години посещавах университета с майка ми. Тогава тя ми показа тази снимка, която университът беше изложил. Беше вълнуващ момент за мен. Тя си отиде две седмици преди интервюто ми за президент на „Галодет“. Беше изключителна жена.

И ми се иска да разкажа нейната история – подобна е на много от историите, които може би виждате тук сред българската глуха общност. Майка ми е учила в такава образователна система, в която всичко се е преподавало само на говорим език. Което значи, че за нея образованието било недостъпно. Тя използвала майчиния си жестов език в общежитието, за да общува с други глухи деца. Но в училището връзвали ръцете им и ги удряли всеки път, когато те се опитвали да жестикулират с тях. Наказвали ги да седят върху кошчето за боклук в продължение на 45 минути, ако ги хванат да жестикулират. Смятали я за несупешна ученичка, защото тя не разбирала говоримия английски. До момента, в който тя не преминава в 9 клас. Там тя среща учител, който бил възпитаник на Университета „Галодет“ и съответно владеел и говорим, и жестов език. С негова помощ, моята майка започва буквално от нулата, наваксва материалаза 8 години назад и става първенец на випуска. Става номер едно. След това започва висшето си образование в „Галодет“, учи химия. По-късно става първата глуха жена, завежадаща клинична лаборатория в голяма болница. Мисля, че това доказва колко много можеш да постигнеш чрез силата на ученето и на жестовия език.

Майка ми е отгледала три дъщери, аз съм една от тях. И трите сме много успешни. Това дължа на моите родители. Баща ми, който също е глух, беше треньор по лека атлетика. А той подкрепяше моята майка в кариерата ѝ във времена, в които повечето жени си стояха у дома. Но той подкрепяше моята майка в развитието ѝ.

Вие сте избрали да учите „право“ в нормален университет, само с говорим език. Защо?

Когато бях в училище, в средата 80-те години, по това време университетите по право се отнасяха с пренебрежение към глухите хора. Те не вярваха, че глухи хора могат да станат адвокати! Тогава моята майка ми каза: „Ти имаш избор! Ако наистина искаш да учиш право, трябва да намериш начин как да бъдеш приета в подобен университет.“ И…най-добрият път към това беше да отида в нормален, „чуващ“ университет, където да се боря да бъда наравно с другите. Така, аз се озовах в колеж, в който всичко се учеше на писмен английски. И в крайна сметка голяма част от хората в този колеж успяха да станат адвокати. Беше наистина високо академично ниво. Аз успях да вляза в университет по право, благодарение на високите ми оценки по писмен английски. Пътят за мен беше по-дълъг, по-труден, бях разделена от моята общност, но в крайна сметка това си заслужаваше, за да се върна отново в глухата общност по-успяла и с образование по право.

Казвате „по-дълъг път“. В едно от вашите интервюта казвате, че да оцелееш в света на чуващите често е „самотно” преживяване. Вие кога се почувствахте най сама по пътя на това оцеляване?

Ще Ви разкажа за онзи момент, който промени живота ми и в който осъзнах, че липсва едно парченце, което да построи цялата картина. Посещавайки държавните училища, аз всеки ден страдах от липсата на достъп до нормалния свят. Но в гимназията се случи така, че имах шанса да участвам в състезание по реторика. Тогава за първи път събрах смелост да изнеса моята реч на два езика – американски жестов език и писмен английски. Исках да покажа моите два езика – моят майчин – жестовия, и моят втори език – английския. И спечелих състезанието! В този един момент аз усетих, че ставам по-силна. Усетих, че когато успявам да обединя уменията ми от чуващия свят и от глухия свят, тогава аз съм пълноценна и все по-силна. Това е увереност, която не бях изпитвала преди това. Беше много важен момент за мен. Дадох си сметка за силата на езика и за това, колко е важно да имаш усещането, че принадлежиш към нещо. Ето тогава повярвах, че наистина мога да представям себе си еднакво добре и на двата езика. И това е сила!

Какво означава за Вас това постижение - да бъдете първата глуха жена, назначена за президент на висше учебно заведение, Вие ръководите университета „Галодет“?

Винаги ми е било трудно да отговарям на този въпрос. Мисля, че най-голямото щастие за мен е, когато деца и млади хора виждат в мен своето отражение в бъдеще. Виждайки мен, те знаят, че един ден и те могат да станат президенти. Те могат да повторят моята история. Това беше моята мечта и сега аз мога да им предам тази мечта нататък.

Продължи да четеш