Годината е 2016 г – за първи път белгийският фотограф Александър Думарей идва в България, за да снима архитектурата и да види страната. Вместо на красиви сгради, той се натъква на изоставени училища.
Изложба на белгийски фотограф вдъхновява архитектурния павилион във Венеция, който представя страната ни тази година.
„Тогава всъщност снимах само едно училище. Това не беше планът, по-късно прерасна в такъв. Когато влязох вътре, за да снимам, аз си спомних за мен и моите години в училище, но има и нещо друго – влизайки вътре, аз осъзнах колко голям е проблемът. Селата и градовете са празни. Това е първото нещо, което виждаш“, казва Думарей.
Така се ражда и идеята чрез своите снимки, да насочи вниманието на хората към проблема с обезлюдяването в малките население места. За шест поредни години заснема стотици порутени училища из цялата страна.
„Нещото, което искам да покажа чрез моите снимки на света е, че това е действителността, това се случва навсякъде, но в България се случва доста по-бързо, отколкото в другите държави. Разговарял съм с някои кметове на селата и те казват, че няма деца, защото хората отиват към големите градове или емигрират в търсене на по-добра работа“, разказва фотографът.
Едно от местата, които улавя обективът на Александър Думарей, се намира в село Райово, близо до Самоков.
„Това училище започва да функционира през 1932 г., но затваря врати през 2002 г. Днес то тъне в разруха, защото няма ученици, които да го посещават и няма кой да го поддържа. В него ни посреща 87-годишната Славка Балабанова. Посвещава живота си на географията и преподаването. Днес обаче с носталгия си спомня за годините, прекарани в училище „Отец Паисий“.
„18 години директор бях в това училище, много го обичах. С голямо желание станах директор, защото чувствах, че човек трябва истински да обича професията, истински да обича родното си място, за да запази училището такова, каквото е, да излязат добри ученици, възпитани, обучени добре, за да се влеят успешно в живота“, спомня си Славка Балабанова.
В училище „Отец Паисий“ има само спомени, които Славка Балабанова събира и дарява на местното читалище, за да може „старите да си спомнят, а младите да знаят, че и в Райово някога е имало учителство“.
