„Изгубени във времето“: Истории за обезлюдени села и щастието, което малцина откриват в тях

Живеем на територия от близо 111 хил. кв. км и в нея времето тече по различен начин.

Има пренаселени градове и обезлюдени села. Има места, в които животът ври и кипи, има и такива, в които часовниците са спрели, а имената на управляващите – неизвестни.

Част от тези няколко хиляди квадратни километра се намират в XXI в., другите са останали някъде назад във времето, когато високите технологии още не съществуваха.

В новата рубрика „Изгубени във времето“, представена в „Тази събота и неделя“, репортерът Радиана Божикова разказва за двете лица на България и изчезващите села у нас.

„Това не е носталгия към едно загубено време. Не искам да звучи тъжно за красивите места, които сме имали, но са си отишли. Това е поглед към бъдещето и възможността тези населени места да бъдат възродени“, споделя репортерът на bTV.

Две обезлюдени села. Две различни съдби на семейства. Два разказа за изгубеното и намереното щастие.

В село Ломница, Кюстендилско се намира близо до границата със Сърбия. Районът е известен с красивата природа около Чудинска планина, както и с  много свети места.

Известен е с това, че е един от най-обезлюдените райони в България.

От 2015 г. къщите в Ломница са напълно празни. Преди 4 г. тук се преселва семейство Райчеви. Днес те са единствените жители. Павел и Добринка са били учители.

След като взимат пенсия от 150 лв. се превръщат в клисари, говедари, кравари и пазачи.

Павел се грижи за кравите на Копиловския манастир „Благовещение на пресвета Богородица“.

Заплатата му на кравар е по-добра от пенсията му на учител по физкултура. 

Семейството има 5 деца и 10 внука. Продават къщата си в столицата и като много други български семействата емигрират в Западна Европа, за да изкарат повече пари за децата си. Живели са в Испания повече от 10 г., след това в Швеция.

Павел е работил във всички региони на България, но признава, че в Кюстендилско хората са много добри и се усеща разликата.

„Тук няма човек, който да не мине и да остави хляб“, споделя Павел.

И двамата признават, че не биха заживели в столицата и са щастливи в Ломница.

Живеят в малка стая, пълна с книги на испански и руски. Въпреки че са на село, не са забравили любимите си занимания. Вечер обичат разговорите за история край печката.

Имат и лаптоп с интернет, за да се чуват с децата им, а през деня Павел дори спортува.

Въпреки, че тук има само двама жители, кметският наместник Кирил Георгиев не ги забравя – винаги се обажда за снегорин, за да разчисти пътя и никога не забравя да донесе някоя коричка хляб за кучетата и котките, които двамата възрастни гледат.

Той все още поддържа църквата в селото, въпреки че няма хора.

Кирил отговаря за 5 села, 3, от които почти обезлюдени. Волгата е най-вярната му помощница. Въпреки непроходимите високопланински пътища, автомобилът никога не го е предавал. Той е на този пост от 12 години.

„Харесвам си работа, старая се да я върша, да помагам на хората с каквото мога. Тази природа е незаменима, така че човек не бива да се отказва“, споделя Кирил.

Отвежда екипа ни в село Чудинци. Там спокойно и щастливо живеят Кера и Райчо.

В селото дори къщи не са останали. Но тяхната къща се забелязва от далеч. Райчо я строи и изрисува напълно сам. Двамата се грижат за 15 яренца, имат и няколко козички.

Сеят си картоф, боб и други зеленчуци. Сами си приготвят и хляба.

Признават, че е самотно, но се свиква. Заедно са от 1964 г. Той е бил шофьор, а Кера работела в завод за народна мебел.

Райчо не си представя живота без своята съпруга и продължава да ѝ казва, че я обича.

И двамата са почти на 80 години. Все още спят в едно легло заедно.

Щастливи са и казват, че нищо не им липсва.