Един от най-издаваните съвременни израелски писатели Етгар Керет разказва пред bTV за случващото се в Израел, за човечността, за възможното приятелство между палестинци и израелци.
Етгар Керет влиза в учебниците в своята родина. Сдобива се с преводи в 37 страни на 34 езика, сред които на китайски, норвежки, грузински, дори корсикански. Става звезда в Щатите, Германия, Мексико. Световните медии го определят като майстора на късия разказ, а по думите му е повече евреин, отколкото израелец и не би заменил за нищо на света живота си в Тел Авив.
Г-н Керет как сте и къде ви намираме?
Намирам се у дома. Тъкмо приключих с разговори по зуум с деца. Много от децата тук са травматизирани. Затова правя четения онлайн за много от децата, които са евакуирани от кибуци. По-късно имам подобни срещи с възрастни. Всеки тук се опитва да получи частица здрав разум. Всеки се опитва по някакъв начин да си напомни какъв може да е светът извън тази ужасяваща ситуация.
Срещате се с хора онлайн сега?
Имаме и срещи на живо и онлайн. Много хора са евакуирани и настанени в хотели. Така че ходя в хотелите, разговарям с децата, чета им разкази. Може би не правя нещо много полезно, но когато се чувстваш толкова безпомощен, всеки прави това, което може, за да помогне. Дори сега, давайки ви това интервю, аз чувствам, че помагам. По-добре е отколкото просто да си стоиш у дома и историята да преминава покрай теб.
Това е вашият начин да помагате с изкуството, с литературата, срещу случващото се в Израел?
Да, мога да кажа, че в този момент е много жалко. Много хора могат да помагат с друго. Някои приготвят храна за ранените, приютяват ги. Други се включват в защитата на населението. Не го правя, защото смятам, че е много важно. Просто това е единственото, което знам как да правя.
Как е вашето семейство?
Семейството ми е в безопасност, за щастие. Що се отнася обаче за приятели, за познати. Някои са изчезнали, за други се знае, че са отвлечени. Има и загинали. Всеки жител на Израел познава убити. Така, че може да говорим за един колективен посттравматичен синдром. Тук не можеш да откриеш някой, който да реагира напълно нормално.
Опитвам се да сравнявам случващото се тук с войната в Украйна. Но, ако сравняваме с историята на този наш конфликт, разбираш, че не става въпрос за територии. "Хамас" няма да окупира Израел. Иран няма да окупира Израел. Те участват в геноцид. Така, че това чувство, че се бориш за живота си, е неизбежно.
Чувствате ли живота си и животът на близките си в опасност сега?
Забавно е, защото винаги, когато говоря с журналисти им казвам: "Да, добре съм. Всичко е наред!" Всеки ден тук се чуват сирени за въздушна тревога. Тичаш към безопасно място и след това има експлозии. За мен ден със сирени за тревога е нормален ден. Това тук е като да отидеш до магазина. Случващото се с хиляди терористи на "Хамас" да влизат в домовете на хората, да подпалват къщи, да обезглавяват бебета пред очите на родителите им. Това е ужас отвъд нивото на "Ислямска държава дори". Нещо, което те кара да се разтрепериш.
Аз съм на 56 години. Бях на 6 години по време на войната от Йом Кипур. Преминавал съм и през още няколко войни, но никога не съм изживявал нещо подобно. Трябва обаче да кажа, че аз съм ляво-либерал. През живота си съм се борил за правата на палестинците. Знам, че палестинците не са "Хамас". По същия начин смятам, че Израел не е Натаняху. В тази ситуация трябва да помним, че има манипулации - и от лидерите на Иран, дясното крило и израелските политици може да ни настройват едни срещу други, но в основата стоят хората.
Възможно ли е приятелство между палестинци и израелци?
Разбира се, че е възможно и се случва постоянно. Мисля, че когато имаш такива контакти, те са обременени с усещането за колективната вина или колективния страх. Например, когато говоря с палестински приятел, мога да се шегувам за всичко с него. Ставам обаче много по-чувствителен, когато говоря с някой друг. Защото знам, че той няма собствена държава и е в окупирана територия. А той най-вероятно знае, че има загинали от семейството ми по време на войните или при терористични атаки. Но отвъд това, не само като човешки същества, ние споделяме толкова много. Все пак живеем в един регион.
Жена ми е в група, която помага на палестинци във всекидневието им. Събота тя води групата и палестинци плачат и ѝ казват: "Ужасно е това, което ви се случва и сме с вас в сърцата си!" Не мисля, че има хора и нация, която да приема за нормално убийството на бебета и възрастни хора. А тези, които се радват на това, просто са повредени и това няма нищо общо с тяхната националност.
Вие преподавате в университета "Бен Гурион". Какво казвате сега на студентите си?
Първо, в момента заради войната няма лекции. Университетът е на юг и е близо до военните действия. Знаете ли, моите родители са оцелели от Холокоста. Те винаги ми говориха за силата на историите. Казваха ми: "Винаги, когато можеш да измисляш история, си измисляш възможност. А когато измисляш възможност, правиш света си по-голям." По време на война е важно за хората да се свързват с човечността. Сега се изпада в нещо като хибернация - страхът и агресията те ограничават, а това е много далеч от сложността и дълбочината на всяко човешко същество. Проявява се повече животинското в нас. Важно е в такива моменти не само да помниш, че трябва да оцелееш, но и защо искаш да оцелееш - какво ни прави човеци. Предизвикателство е, но за мен това сега е момент, в който уча за себе си и намирам най-силните човешки емоции в себе си.
Вие сте майстор на късия разказ. Искате ли да пробваме нещо интересно заедно - да създадем една много, много кратка история заедно. Ще започна така: "Двама мъже стоят в две стаи и си говорят онлайн. Но изведнъж…"
Но изведнъж... настана мир. По целия свят се напълни с хора, които се прегръщат и всички станаха толерантни с различията на другия. Не се нападаха повече. Тогава българинът каза: "Приятелю, опасявам се, че ще ме уволнят. Няма повече новини. Хората вече имат само хубави моменти." А аз му отвърнах: "Аа, не се притеснявай. Винаги можеш да дойдеш до Израел и да те почерпя хумус."