Историята ѝ е достойна за роман. Не спира да я разказва, за да не се забравят ужасите на нацисткия режим, войната, геноцида над  евреите, но и да благодари на своите спасители.

Русата ѝ коса я слива със „синеоките и русокосите“ арийски деца и я прави неразличима за Гестапо. Тя е една от десетките „спасени деца“ в Антверпен от Ана и Шарел – белгийското семейство, което я приема, гледа и я представя за тяхно.

„Това са най-добрите хора на света, които е срещала“, казва днес за тях.

Тя е единствената еврейка баронеса. „Бях много щастливо момиче през войната, защото бях много млада и се срещнах с изключително добри хора“, така започва нейният разказ.

Снимка: bTV

„Родителите ми са от Полша. Баща ми и майка му са живеели във Варшава. Една сутрин, когато е бил на сигурно 18, се събужда и вижда, че му има нещо на лицето. Майка му го води по лекари, болници, но никой не можел да му каже какво е и как да го оправят. За щастие на баща ми, вуйчо му живеел в Антверпен, работел в бизнеса с диаманти още преди XX век“, разказва баронесата.

„Тя му пише писмо и пита дали не познава доктор в Белгия, може там да са по-запознати лекарите. Обяснява му, че се разраства и става открита рана. Той се свързал с професор ван Рюнкелман, който бил специалист по кожни заболявания, защото в Белгия е имало много лупус, но не днешният – тогавашният лупус е рак на кожата. Професорът казал на вуйчо му да дойде в Антверпен, където пристига с открита рана на лицето", обяснява още тя.

Снимка: bTV

 

„Лекуват го в продължение на две години с игли, натопени в радий, които слагат после в лицето му, за да изгори всичко. След две години бил излекуван, защото ракът на кожата може да се лекува, не е проблем. Та той се връща в Полша, за да се ожени – идва от ортодоксално еврейско семейство, а те уреждат сватби. Та майка му намерила младо момиче, което било склонно да се омъжи за него“, разказва Реджина Шлусни.

„Те се женят и той се връща отново в Белгия, защото вуйчо му му бил обещал да му помогне да си намери работа там, предвид това, че в Полша вече били започнали погромите. Та той се връща сам, защото в Белгия имало закон, че трябвало да изкарва достатъчно пари, че да се грижи за съпругата си, а той нямал никакви пари, никаква работа. Затова работил, докато не спечелил достатъчно пари, че да дойде и майка ми. Тя идва след повече от година. Той можел вече да докаже, че бил заработил достатъчно и тя пристига през 1931 г.“, обяснява още тя.

Снимка: bTV

„През 1932 ражда първото си дете, син – по-големия ми брат, през 1937 – втори син, а аз съм родена през септември 1939 – миналата година навърших 84. Аз съм най-малка. Тогава дойде войната“, спомня си баронесата.

„Баща ми работеше по пазарите, които се организираха във всички малки градчета около Антверпен. Ходеше с куфар и чанта и понеже нямаше на какво да оставя стоките, ходеше в кафенетата зад църквите. Там обикновено бяха пазарите. Та понеделник отива в едно градче, всеки път в същото кафене, вторник в друго градче, все в същото кафене и така… Та от 20, когато започва да работи, докато не започва войната в Белгия, когато нахлуват немците, хората в тези кафенета го опознават като Яков с прогореното лице. Мислели, че се бил изгорил. Това е помогнало на родителите ми, когато трябвало да бягат от Антверпен след навлизането на немците, можели да намерят къде да отседнат в тези кафенета, зад църквите", обяснява тя.

Снимка: bTV

„Когато немците навлизат, те започват да въвеждат всякакви закони, защото искали единствено да унищожат евреите – от най-малките до най-възрастните. Ние, както всеки чужденец в днешно време, бяхме записани в досие. Искали всеки град да запише в досие евреите. Разпратиха писма, че всички евреи в Антверпен трябва да се явят в кметството. Баща ми записва името си, заедно с тези на жена му и децата, както и адреса си", допълва Реджина Шлусни.

Вижте във видеото цялата ѝ история.