САЩ отбелязват 20 години от атентатите на 11 септември. Наши сънародници също са били свидетели на трагедията, като по чудо са се спасили от смъртта.
През септември 2001 г. Петър Калинков и съпругата му Яна са нови имигранти в Съединените щати.
Като всяка работна сутрин за Петър, на 11 септември той излиза от спирката на метрото, която се намира точно под кулите-близнаци на Световния търговски център.
„За мен беше просто един обикновен ден, в който излизайки от метрото обаче – първото нещо, което ми направи впечатление, беше невероятното количество офисна хартия, която лети наоколо. Погледнах нагоре и видях пораженията на една от кулите“, споделя Петър Калинков.
Той не знае какво точно се случва и дори решава да продължи към офиса си.
„Казвам, че не бях притеснен, но започнаха да се случват зловещи неща, когато видях хора, които седят над огньовете, над пламъците и един след друг падат или скачат. Това беше зловещо. Имах един уокмен с мен, който имаше и радио. Никой не знаеше какво става, но се говореше за терористични атаки и дори мисля, че се говореше, че с тия самолети са вкарани взривни устройства в кулите. Имаше объркване. Паниката започна по-късно, когато започнаха да пристигат и тези хора, покрити с бял прах, които бяха видели много по-страшни неща“, спомня си Калинков.
Минути по-късно се срутва и Северната кула.
„Слушайки радиото на моя уолкмен, тогава имаше съвсем сериозен въпрос дали изобщо някъде е безопасно, не се знае какви са следващите цели.
Възможно хората тръгвайки по мостовете, например „Бруклин бридж“, за да избягат от Манхатън, следващият удар да бъде точно върху моста, когато е възможно най-много хора върху него и беше въпрос накъде да тръгнем“, казва мъжът.
Съпругата на Петър е у дома с малката им дъщеря.
„Няма как да се свържа с него освен чрез работния му телефон. Съответно той не отговаря на работния си телефон. Става 10-11, върви към обяд. Аз не смея да звънна в България – нито на моите родители, нито на неговите, защото и там гледат и какво точно да кажа. Той се прибра в много късния следобед. Беше абсолютна агония“, споделя Яна.
За 20 години светът на Петър и Яна се е променил много, както и този около тях.
„Все повече и повече това чувство на притеснение, обща неудовлетвореност изобщо от хората като същества и човечеството като посока, в която е тръгнало, сякаш се увеличава. Този момент сякаш беше начален тригър на това“, казва Петър.
„Хората се промениха. От начало беше тая солидарност, винаги я има, когато има драма, травма, хората се обединяват да решат проблема. После хората обаче започнаха да стават по-параноични, институциите започнаха да стават по-стриктни. Страхът променя хората по различен начин“, споделя Яна.
„Това ти дава друга перспектива кое е важно в живота и кое не.
Просто трябва да се бориш, да вървиш напред и да се опитваш да оставиш зад гърба си каквото лошо има и да гледаш за хубавото“, казват съпрузите.
