Докато политиците се опитват да задвижат преговорния процес между Киев и Москва, в Украйна вече пета година войната преобръща човешки съдби. За една от тях разказват Цветана Балабанова и операторът Александр Осиченко.
Видим белег няма. Олена Пехенко иска да забрави миналото. Но то я залива изведнъж, дори на рождения ѝ ден.
Началото на руската инвазия превръща родния ѝ град в капан. Мариупол е обсаден, а в продължение на 3 седмици няма зелени коридори. „Нямаше мобилна връзка, спряха ни газта и водата. Нямаше откъде да си купим храна. Беше много тежко… Мъжете ни ходеха до реката за вода. Нямаше сирени, защото нямаше ток, така че не знаехме кога ще ни бомбардират. А обстрелът беше ужасяващ и приближаваше…“, разказа Олена.
На 16 март 2022 г. се открива възможност за бягство. Дъщерята на Олена и внукът ѝ успяват да хванат евакуационен автобус. А тя и съпругът ѝ взимат в колата непознато семейство с дете, закачат бели ленти и потеглят. „Тръгнахме в деня, в който бомбардираха театъра. Видяхме го да гори, видяхме големи кълба черен дим. Научих, че в този ден са загинали 600 души. Беше ужасно…“, каза Олена.
„Не знаехме къде отиваме. Стигнахме до Бердянск, който вече беше окупиран. Останахме там седмица, защото не можехме да си купим бензин - имаше огромни опашки и беше страшно скъп - почти 4 евро за литър. След това преминахме през 16 пропускателни пункта – руски и на Донецката народна република. И когато нашите полицаи ни посрещнаха в Запорожие, изпитахме невероятно щастие“, разказа тя.
Над 1000 километра по-късно семейството на Олена се озовава в Чорткив. От началото на войната градът се е превърнал в нов дом за близо 2700 души, избягали като нея от Източна Украйна. „Дадоха ни стая в общежитието на медицинския колеж. Имаше топла вода, чисто легло, храна. Никога не бях ходила в Западна Украйна и за мен това беше неочаквано - приеха ни толкова добре, толкова радушно!“, сподели Олена Пехенко.
Олена заминава за чужбина. След година обаче осъзнава, че емигрантският живот не е за нея, оставя съпруга си да работи в Полша и се връща. В Чорткив тя става администратор в новооткрития център за ветерани и вътрешно разселени. Наемът се поема от общината, а обитателите плащат само ток и вода.
„Мъжът ми ми липсва. Живели сме заедно 37 години. Мечтая само тази война да свърши и да живеем отново цялото семейство заедно“, каза Олена. От телевизионни репортажи тя знае, че апартаментът ѝ не е разрушен. Знае обаче и че само след броени дни той ще бъде конфискуван от окупационните власти. Въпреки това тя вярва, че някой ден Мариупол отново ще бъде украински. И ще може да се върне у дома.
