Фотограф, заснел ужаса в Сребреница, пази в обектива си една от най-черните страници на Европа

30 години изминаха от геноцида в Сребреница. Хиляди се събраха в мемориалния център Поточари вчера, за да почетат паметта на 8000 жертви.

Местните разказаха пред екипа ни, че те не се делят – делят ги политиците.

След края на войната Сребреница остава в Република Сръбска – една от двете конструктивни части на Босна и Херцеговина, а политическият елит на републиката и президентът Додик често говорят за отцепване, което поражда страхове в местните, че миналото може да се повтори.

По време на войната хиляди бежанци, предимно мюсюлмани, идват в Сребреница, а градът е обявен за защитена зона на ООН. През 1995 г. обаче силите на босненските сърби го нападат и всички тези бежанци тръгват към базата на ООН, която се намира само на няколко минути с кола оттук, в с. Поточари.

Фон дер Лайен: ЕС никога няма да забрави случилото се в Сребреница

Според нея „наш дълг е да помним и да съхраним истината, за да знаят бъдещите поколения какво точно се е случило“

През следващите дни момчета и мъже са разделени от жените и започват масови убийства. Някои се опитват да избягат от клането през планините към свободните територии под контрола на босненската армия, но са пресрещани от засади.

Един фотограф успява да заснеме това бягство - Ахмет Байрич. За ужаса, видян през обектива, разказа пред нашия екип.

Снимка: bTV

„Криех се и тайно плачех, когато виждах в какво състояние пристигат хората. После дойдоха погребенията – майка носи снимка на петимата си синове. Не беше лесно да го видиш и не можеш да го забравиш“, спомня си той.

Когато през юли 1995 година хваща фотоапарата си, Ахмет Байрич не очаква, че ще заснеме историята.

Но когато колоната от изнемощели мъже и момчета от Среберница се спуска към свободната територия на община Зворник, обективът му се превръща в свидетел на една от най-черните страници в историята на Европа след Втората световна война.

Снимка: bTV

„По онова време случайно бях в пресцентъра на частта от Зворник, която беше свободна. Това беше най-безопасната зона и хората от Сребреница идваха към нея. Те пристигаха толкова изтощени, стъпалата им бяха покрити с мехури. Носеха почти празни раници. Един мъж носеше мъртвия си брат на гръб...километри. А ето този мъж (посочва) - той беше много изплашен, плачеше, както плаче малко дете. Така плачеше… Звукът, който издаваше, мога и до днес да го чуя“, казва още Ахмет.

Раната "Сребреница": Родителите на Сенахид го погребват цели 30 години, след като го губят - едва 19-годишен

„През всичките тези години, особено в началото, ние се надявахме, че той ще дойде. Чувството е тежко - детето трябва да погребе мен, а не аз него“, казва Хусейн Абдич