"Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък…"
Като от разказа на Елин Пелин “КАЛ”. Това е вторият ден от деветия месец на годината започна със стихия в Карловско. 200 литра на квадратен метър дъжд се изляха за десет часа.
Пороят откъсна села, раздели семейства и унищожи домове, а с това и съдбите на хората.
“Е така правя цял ден, цяла нощ, това са тонове вода. Целият ми живот, дето 80-години съм го събирала. Дават ни храна вода. Имаме зайчета и кокошки, не може да ги оставим да се евакуираме. Всичко баба си произвеждам, и лютеничка, и всичко. Аз едвам вървя”, разказва баба Дела от с. Слатина.
“Сякаш машините плачат като работят. Толкова е тъжна тяхната песен. Така е тъжно и в нашите сърца. Не може Балканът да се стовари върху това хубаво село”, добавя бабата.
Месец по-късно водата я няма, а калта е намаляла. Животът продължава, с бавни стъпки, а следите сякаш няма да изчезнат.
"За един месец. Е така се качвам. Трудно ми е ама бавно, бавно ама няма кой да ме гони. Де се спъвам, де ама бабешка работа. Така слагам тояжката тука. Ами така си влизам и си сядам на креватчето, което сама си го възстанових. Ръждясалата пружина дето плуваше във водата вземах преобразител за ръжда и търках, търках и сложих черги и каквото има и сега си имам креватче, моето креватче си е тук. Иначе спех тука на това ма то неудобно, пада”, казва баба Дела.
“С тая свещичка ето това са ми най-необходимите работи. Джиесема светвам да видя колко е часът. Когато вечерям запаля свещичката, после изгася и това стои до главата ми”, добавя тя.
Да преживееш потопа на 77 години като баба Дела.
"Това все едно язовир се беше скъсал. Такова чудо беше. И това мостът отиде. Ние само наблюдаваме. Нищо не можеш да направиш”, казва бабата.
"Това е моята стая. Тук ми беше леглото и тамън е щяло да ме удави. Бяхме си измазали. Чистичко, хубаво. Това сега не прилича на нищо. И на обор не прилича. Телевизорът беше на хубаво шкафче, печката беше тук. Имахме пейка с китеник. Стаята китна, хубава. Всичко беше нормално докато не дойде халата", разказва баба Дела.
Тя казва и за сънищата си. "Сънувам, че се спасявам от една мътна вода, която ще ме удави. Много често сънувам тия неща. Това е кошмарно, но любовта на хората ме изкарва от тия неща. Имах 300 лева в едно портмоненце и аз се сетих за тях, че са ми под възглавницата. Влизам аз вътре и почвам да рева да си търся. Отивам отварям го ама то така свитичко, разтварям портмонето и шест по 50 лева. Здрави са. Хубави са. Само ги вземах така и ги вдигнах. Излизам и рева. Идвам горе. Намирам сухи вестници и слагам вестниче – паричка, вестниче – паричка. И ги сложих под дюшека. Нищо им нямаше, не бяха се повредили."
А след злата "хала" дойде и доброто. От близо и далеч.
“Искам да ми се оправи къщичката. Нищо друго не ща. Вярвам в моя Господ. Той е тук. Не ти, Боже, който си направил от кал мъжа и жената, а ти, Боже, на разума, защитник е на хората на когото щат празнуват скоро народите", добавя баба Дела.
А в тоновете вода и кал изплуват спомените за миналото спокойно време. Без самота и с рамо за опора.
"Аз събирам всичко. Аз съм сбиродомник. Пари на вятъра не харча. Така живяхме с дядо ти Коста 50 години", разказа бабата.
Тя добави, че от шест години го няма и много ѝ липсва.
“Ние имахме прекрасна любов. Винаги ръка за ръка. Не усещам да съм сама, но ли липсва много, но като, че ли винаги ме е избавял от неволите. Това значи, че нашата любов продължава и след смъртта. И когато той почина, аз направих паметника, на който паметник сложих и моето име с датата на рождение и снимката си сложих, остана да се сложи само, когато ще отида при него и му казах: Ще ме чакаш ама няма да е скоро", казва баба Дела.
На 15 километра от баба Дела е село Каравелово. В неговия център живее семейство Костови.
"Евакуирахме всички от къщата. Децата, възрастните хора. Няма никой вътре. Ще се молим само да приключи това нещо. Всички вътре е под вода. Градина, къщата, мазета. Всичко е под вода. Дървета вътре има по 3-4 метра, дебели по 50 см. Страшно е", разказва Димитър Костов от село Каравелово.
"Месец по-късно продължаваме усърдно работа, не се предаваме, силни сме", добавя той.
Водата потапя не само дома на Димитър и Десислава, а и целия им бизнес. Вече месец кръчмата им е затворена. Щетите в дома им са за стотици хиляди лева.
"Три семейства се издържахме от тук. Моето семейство, на брат ми и майка ми и баща ми. Месец нямаме работа. Приходи нямаме, когато реката започна да прелива тук вътре бяха моите деца, на брат ми, не сме предполагали, че ще се случи нещо такова в такъв мащаб. Абсолютно всеки ден сутрин от рано сме тук и работим", казва Димитър Костов.
"За месец най-вече чистихме от наносите, от калта. Сега вече започваме ремонтните дейности, заедно със съпругата ми, с брат ми. Ние сме си го правили. Всичко е направено от нашите ръце, затова ни беше и толкова тежко. Вярвам, че така е трябвало да се случи. Не може да упрекваме никой. Може би вина имат доста, но аз не търся вина в никой. Благодаря на Бога, че останахме живи, ако беше през нощта нямаше да е така. Не всичко е материалното, просто се радвам, че всички сме заедно, че нямаше жертви. Това е най-важното. Другото се постига", смята той.
Връщането на живота в дома на Димитър започва ден след потопа и с помощта на приятели.
"Първата вечер стояхме си и поплаквахме, говорихме си. На следващия ден около 50 мой приятели дойдоха и казаха: Започваме работа. В този момент, когато усетиш тази подкрепа започваш с нови сили и си готов да възстановиш всичко това", разказва Димитър Костов.
Той обясни, че мъжете лепят камъка, а жените фугират. “Надяваме се някъде декември месец да сме готови. Зависи не само от нас, има и други неща, но се надявам да заработим отново", казва той.
"Това нещо ни направи по-силни. Накара ни да не се отказваме, когато видяхме колко наистина добри хора има още. Преди това не, че бях загубила надежда, но когато непознат човек дойде и те попита "с какво да бъде полезен" някак си ти връща надеждата. Просто ни върна надеждата. Трябва да продължим напред. С лошо какво може да се постигне. Ако нямаше толкова много доброволци в селото не смятам, че щяхме да сме на това положение, на което сме в момента. И благодарим на хората. Колкото и да са изплашени хората и в безизходица, мисля, че това нещо сплотява", разказва Десислава Костова.
Димитър и Десислава мечтаят са си върнат дома и да са живи и здрави.
А дотогава семейството остава заедно, за да може пак да посрещнат и празник, и делник, сплотени и в обновен дом.
За топла и пълна къща мечтае и баба Дела. Топлят я обаче само спасените спомени.
Водата от Балкана раздели села, но сплоти хората им, разби стени, но събра сърца, потопи старото, за да се съживи новото.
