Историите на тези жени, които може да видите във видеото, не са описани никъде. Никой не е чул за тях, освен най-близките на героите. Не фигурират в регистър на държавата. Официална статистика също не се води. Истории, за които знаем само, че стават все повече.
13 март 2020 г. В България е обявено извънредно положение. 2 месеца по- късно полицията и неправителствените организации отчитат рекорд в подадените сигнали за домашно насилие на телефон 112. Само за 60 дни те са над 4 000.
Пет месеца преди Коледа насилието става нетърпимо и за една 78-годишна жена, чийто живот се преобръща.
„Със сина се скарахме. Аз бях отишла в провинцията да живея и той, и синът ми, дойде с мен. Имах си двор, садих си всичко. Не можех да обера тиквичките, толкова много бяха ми се родили, но тая година... нищо“, разказва жената.
Напуска къщата си с двор и започва да живее в кризисен център „Света Петка“. Това е единственото място в София за настаняване на пострадали от домашно насилие жени и деца от цялата страна.
„Всички без изключение са толкова възпитани, как да се изразя- внимателни, аз специално съм много разстроена нервно и ако не е тяхната блага дума, сигурно няма да оцелея“, споделя жената.
„Най-напред взимам едните лекарства след това идвам тук пия кафе и си редя пасианса. Излизам на разходка, защото съм с болни крака и трябва да се движа“, разказва тя за своето ежедневие в центъра.
Най-възрастната обитателка на центъра се отделя от семейството си за първи път. Причината е собственото ѝ дете.
„Опитвах се да се заблуждавам, че нещата ще се оправят, иначе се държеше добре с мен - “майко, майко…”, но ескалираха в един момент нещата. Нещо стана с него, това не е моят син. Просто нещата излязоха извън контрол. Опитвам се да не се връщам. Много добро дете, много. Поне към мен, отличник беше в училище, какво стана с него…“, споделя жертвата на домашно насилие.
„Аз, като дойдох, бях кон с капаци, знаете ли какво значи, не знаех къде се намирам, в началото бяхме само две тук, после започнаха да идват нови и нови хора“, разказа жената.
Малко по-късно в съседната стая е настанена жена, дошла от малък град с двете си деца. В продължение на 15 години майката е подложена на постоянен физически тормоз от мъжа си, а децата й на психическо насилие.
„От много време мислех, че трябва да направя нещо. В момента, в който заживяхме заедно, усетих, че не е това, което беше. Започна да ме приема не като негова жена, ами като негова собственост. Веднага забременях, след като се събрахме. С течение на годините вече не изпитвам абсолютно нищо към него, не искам да се връщам. Като чуваш постоянно само обиди, няма как да обичаш“, разказва жената.
Това, което я е задържало при мъжа ѝ, е „страхът какво ще направи, как ще реагира, докъде може да стигнат нещата“.
„От непрекъснатото отделяне на стресовите хормони - адреналин и кортизол, мозъкът дава сигнали в стресовата ситуация и надбъбречната жлеза ги възпроизвежда . Присъствието им уврежда части от мозъка, тези части от мозъка, които отговарят за емоциите, за когнитивните реакции и за паметта. Непрекъснатото наличие на тези два хормона Ви вкарва в депресия и Ви отнема възможността, съвсем медицински обяснено, да реагирате адекватно при агресия срещу вас“, коментира психотерапевтът Боряна Григорова.
Децата й стават многократни свидетели на скандалите между родителите си. В съзнанието на майката се запечатва въпросът, който я кара да потърси помощ.
„Малката ми дъщеря беше на пет години, когато за първи път ме попита: „Тати кога ще умре“, разкрива майката, избягала от тормоза на партньора си.
Жената напуска работа, за да дойде в София и да получи адекватна помощ.
„Всеки един ден стоиш в напрежение дали днес ще мине нормално, дали ще има кавги. Той знаеше как да удря. Да няма последици“, разказва жертвата на домашно насилие.
„Примерно ето това прихващане силно над лакътя е жест за мигновено подчинение. Други жестове - когато бъдете бутната на три-четири сантиметра от стената и човекът взрян във Вас Ви блъска на къси пасове. Тези жестове не са за пренебрегване. Те ни казват “бягайте”. Защото в следващ момент такъв жест може да завърши много по-драматично, включително и с убийство“, обяснява психотерапевтът Боряна Григорова.
„Много късно го направих, трябваше по-рано и да не позволявам децата ми да преминават през всичко това“, казва жената за решението да напусне мъжа си.
През изминалата година сигналите за домашно насилие на телефон 112 са над 27 хиляди. На този фон в България няма гореща линия, изградена от държавата, нито консултативен или кризисен център за пострадалите. В София единствените такива се поддържат от неправителствената организация „Анимус“. Техният кризисен център „Света Петка“ разполага с едва 10 легла. Адресът му се пази в тайна от съображения за сигурност.
„Тук идват изключително високорискови случаи - става въпрос за хора, които почти постоянно имат риск за живота си“, казва Михаела Филева, психолог във фондация “Анимус”.
„Ръстът на случаите на домашно насилие е доста висок, за това свидетелства и фактът, че за 2020 г. са издадени над 3000 заповеди за домашно насилие. Поддържаме един постоянен ръст, който от моя гледна точка е неприемливо висок“, разкрива Любомир Талев, директор на дирекция “Съвет по законодателството” към Министерство на правосъдието.
След скока на случаите в пандемията Министерство на правосъдието предлага изменения в Закона за защита от домашно насилие. Сред някои от мерките са забрана насилникът да притежава оръжие, както и да осъществява какъвто и да било контакт с жертвата.
„Много често насилниците продължават да ги търсят. Назад в годините адресът на кризисния център е бил разкриван. Търсят се органите на реда, търси се помощ от полицията“, разказва Михаела Филева, психолог във фондация “Анимус”.
„Наистина има много случаи, които нямат подкрепата. Има 12-13 центъра и области в страната, които нямат никакъв капацитет, нямат кризисни звена, нямат социални служби, които да помагат на жертвите. Има случаи, но няма кой да им помогне. Те или живеят така целия си живот, или след това стават в хрониките на убитите“, Надежда Стойчева, директор на Фондация “Анимус”.
С промените в закона се предлага и създаването на централен регистър на случаите. Национална комисия да финансира проекти на доставчици на социални услуги и така да бъдат изградени кризисни центрове.
„Целта е да се покрие територията на цялата страна, в това отношение се предвижда да има национален план за предоставяне на социални услуги, национална карта. На областно ниво, в зависимост от броя на населението на всяко място, ще се предлага изграждането на определен брой кризисни и консултативни центрове“, обяснява Любомир Талев, директор на дирекция “Съвет по законодателството” към Министерство на правосъдието.
За много от жертвите получаването на професионална помощ е било от ключово значение за преодоляването на проблема. Срещаме се с една от тях. По време на съжителството с партньора не може да получава психологическа помощ, защото той й забранява посещенията при психотерапевт.
Напуска приятеля си малко преди старта на пандемията у нас, сега заедно с “Анимус” се готви да стане посланичка на мисията срещу домашното насилие.
„Щом чух, че ни затварят бях абсолютно убедена, че ще има голям брой скандали, разводи и други ескалации. На някои от жените единствената им утеха е, че те могат да излязат- било то с детето, било то на работа, ако още ходят и въобще под някакъв претекст могат да се махнат още, оттам и „локдаунът“ съответно им отрязва всякакви възможности“, споделя жената.
„Мислила съм си го и съм си мислила, че щеше да е много тежко, затова аз се радвам, че аз се измъкнах преди това. Всяко едно мое излизане, всяко едно мое ходене на работа, всяка една дреха, която обличах или позвъняване, на което не вдигнах веднага, водеше до обвинение, че аз най-вероятно имам друг“, допълва тя.
„Разбрах, че трябва да се измъкна по някакъв начин, защото иначе най-вероятно всичко щеше да свърши фатално. При един наш голям скандал той ни заплаши с децата, че ще ни убие“, разкрива жената, решила да стане посланичка на мисията срещу домашното насилие.
„На горещата линия има покачване около 15% и веднага след спешните мерки има рязко увеличаване“, съобщава Надежда Стойчева, директор на Фондация “Анимус”.
„Жертвите са много по-затруднени да се обаждат, пишат повече писма и случаите са по-тежки. Насилието става по-драстично и начините на излизане от него стават по-трудни“, коментира Надежда.
Пострадалата от приятеля си жена казва, че въпреки шумните скандали от съседите ѝ „реакция нямаше. Най-вероятно са ги чували, едва ли някой е набрал 112, защото може би ги е било страх от него, тъй като повечето го познаваха“.
Надявала се в тези моменти някой да чуе да се обади, „защото аз нямах силите да го направя, защото ме беше страх какви ще са последствията и много по-лесно щеше да бъде, ако обаждането е дошло от друг, но такова така и не дойде“.
„54% от българите смятат, че домашното насилие е личен семеен проблем и не трябва да се месят в него. Всичките тези хора са в тези институции, има полицаи, които реагират добре, веднага и на място и помагат на жертвите, има полицаи, които мислят по друг начин и намират начин да кажат, че това е битов проблем и нищо не може да се направи. По същия начин е и при съдиите, едни спешно дават мерки, други- не. Имаме закони и те са субективно третирани“, коментира Надежда Стойчева, директор на Фондация “Анимус”.
За да споделят историите си публично и да информират в борбата срещу насилието, момичетата посланички на фондацията се обучават дълго време. Помага им журналистът Мария Касимова-Моасе.
„Самата мисия е много трудна, но в нея има много смисъл. Трудна е, защото в България все още е изключително опасно, бих казала, да излезеш с лицето си и да разкажеш своята лична история, защото няма кой да те защити, това е факт“, казва журналистът.
„За много от нас е срамно да споделят какво се случва, някои сме много силни жени, за които никой никога няма да предвиди, че нещо подобно му се случва вкъщи и по тази причина аз никога не съм си позволила да споделя“, казва избягалата от приятеля си жена, решила да стане посланичка на мисията срещу домашното насилие.
„Аз самата например съм чакала изключително дълго и моята граница дойде, когато аз си вдигнах ръката да ударя. Да ударя човека, който упражнява това насилие спрямо мен. Не само го ударих, одрах го зверски жестоко над главата на спящото ни дете. Но го направих, защото не знаех какво повече мога да направя. Това е един много добър баща, който никога не е бил агресивен към никой друг в живота си, към децата или дори към животно“, разкрива журналистът Мария Касимова-Моасе.
„Практиката показва, че този тип хора имат нужда от един до двама човека, чрез които да живеят по този начин, чрез тяхната енергия, смачквайки ги и правейки ги зависими от себе си. Спрямо останалите са съвсем нормални хора, могат да са блестящи и хората да са очаровани от тях“, обяснява психолог.
2020 г. взе със себе си 9 жени, които никога няма да разкажат историите си. От правосъдното министерство имат за цел идеите им за промени да се превърнат в закон още през пролетта на 2021 г.
Жените, чиито истории чухте, вече са преминали през бурята, има обаче такива, за които тя тепърва започва.
„Не можете да си представите да можеш да облечеш каквото си искаш, излизам, когато искам, без да е нужно да пиша на някой точно в колко часа съм излязла и без да ми е телефонът в ръката, без да има нужда да гледам дали ми е звънял, дали ми е писал заплашителни есемеси. И се чувстваш изведнъж свободен“, казва жената, пострадала от своя партньор и решила да стане посланик на мисията срещу домашното насилие.
„Искам да започнем живота си вече с децата и се надявам скоро да стане“, споделя майката, избягала от тормоза на партньора си.
„Има път след това и този път е хубав! Когато си вътре и си затънал смяташ, че нищо няма да се случи, но аз съм се убедила, че когато ти се затвори една врата- някъде ти се постила червен килим“, казва журналистът Мария Касимова-Моасе.
„Не е лесно на моите години да смениш легло. Ще дойдат може би за мен хубави дни. Имаш ли здраве, ще можеш да преодолееш и другите неща. Здраве и не само на мен, но на всички деца, внуци, даже здраве и… на сина ми. От мъж можеш да се отървеш, но от дете – не“, казва 78-годишната жена, станала жертва на насилие от собствения си син.
