България продължава да се топи. В годината на пандемията държавата ни отчете рекордна разлика между починалите и родените.
„По-големи числа за смъртността сме имали в края на Първата световна война“, казва Магдалена Костова от НСИ.
Вирусът обърка плановете на хиляди българи по света.
„Аз си бях пригласил багажа. Не мога да проумея как е възможно да работиш в България и да ти стигат парите. Не ми се е случвало да работя в България и не знам хората как се оправят“, разказва Красимир.
„В един момент се появява един вирус и ти казва: „Нищо от това няма да се случи, както си го представяш“, споделя Георги Бориков, студент в Холандия.
Но даде смелост на мнозина.
„Някак си се завърнахме към корените си, към дома като ценност“, казва Полина.
На пръв поглед българското селце Гранит няма с какво да изненада. Улиците са пусти, а част от къщите - изоставени. Но красивата природа и шарени графити бързо ще ви накарат да се усмихнете.
От близо 1600 години тук се издига и най-старото дърво в България – „вековният дъб“. На около 50 километра от Пловдив, това китно селце става дом за едно младо семейство - на Росица и Димитър.
Тя е родом от Кърджали, а той е от Бургас. Като повечето млади българи търсенето на работа и по-добри възможности ги води в столицата. Там остават повече от 10 години до началото на пандемията.
„Започнахме да си даваме сметка, че плюсовете в големия град не са много, напротив. 24 часа не стигат да си оправиш домакинството, да прекараш един час в трафика, да намериш място за паркиране и просто това е изгубено време“, разказва Росица.
„Най-хубавите ми спомени от детството са именно на село и винаги съм искал някакъв сходен и подобен живот“, споделя Димитър.
Когато близките им разбират, че са решили да се местят на село, най-честите реакции били: „Ама как така!“ и „Къде е това нещо? Какво ще правите там?“.
Те мислели, че Росица и Димитър се шегуват, но те не на шега бързо заменят гледката от балкона към бетона с тишината на село.
А петелът Джанго и кучето Роки са само част от новите домашни любимци на младите родители.
„Има два магазина, няма кръчма, с което аз съм ок. Хората са готини. Странно е, че дори когато се прибирахме от магазина с една торба и те така са свикнали хората -„ Какво носиш?!“. В София го няма това нещо и дори малко се дразнехме в началото, то сега едно такова миличко ти става. Някак си по комшийски. Аз съм излизала до аптеката с дъждобран, тука стегнат с качулка с ботуши, с ръкавици, с маска. Не искаш нищо да докосваш. Пред врата се събувахме и пръскахме всичко, дезинфекцирахме да влезем вкъщи и това е голям стрес. Тук няма, когато влезем през тази врата няма вирус“, разказва Росица.
По професия Роси е главен готвач и технолог. Животът тук ѝ дава възможност да сбъдне още една мечта – да има собствена биоферма.
„Тази година хапвахме бейби спанак и рукола. Тук има ягоди, грах съм посяла. Тук има марулки. Държа също да кажа, че семената, които купуваме, някои са от стари български сортове, другите са биосертифицирани семена, поръчани, доколкото това може да е гаранция, че са чисти“, разказва Росица.
„Контактът със земята, миризмата на почва, ако щете, много ми харесва и всяко едно растение мога да го наблюдавам от една седмица, става едно голямо растение. Просто в града ги забравяме тези неща , дори не знаем откъде идват. За мен е много ценно детето да знае какво е земя, какво е растение, как излизат растенията. Уча я да ги уважава. Цветята да ги души, да ги докосва само, да не ги пипа“, споделя жената.
Съпругът ѝ вярва, че съвсем скоро хобито на Роси ще се превърне в семеен бизнес.
„В момента експериментираме с няколко култури, като след време може би ще се спрем на някои, които са точни за този район. Искаме да си вземем повече животни, общо взето да разширим производството“, казва Димитър.
Като навсякъде обаче и животът на село има и трудности, разказват Роси и Митко.
„Тук сме със собствени средства, имахме спестявания, затова и малко по-бавно се случват нещата, защото не използваме никакво кредитиране. За съжаление, пътищата тук са лоши, сметосъбирането става рядко, да речем веднъж в седмица и не се обръща внимание на тези неща и искаме да го променим и е едно от нещата, за които настояваме и ще продължим да настояваме. Колкото повече млади хора дойдат да живеят в дадено населено място, толкова по-голям натиск те ще окажат върху управляващите те да се погрижат да има адекватна инфраструктура, адекватно сметосъбиране и всички други услуги, които използваме в големия град“, смята Роси.
И ако смятате, че Роси и Митко са смели авантюристи, то официалната статистика сочи друго. Близо половината българи, сменили местожителството си през последната година, са се преместили на село.
Обратното са направили едва 15% от хората. Отлив има дори от столицата, която в последните години непрекъснато увеличаваше жителите си.
Къщите на село стават хит –отчитат и агенциите за недвижими имоти.
С въвеждането на ограничителните мерки през март миналата годината продажба им се е увеличила с 20%. Растат и запитванията за тях.
„Някак си се завърнахме към корените си, към дома като ценност и това е нещо, което е изключително добро. Това е шанс за малките населени места и виждаме как те живват, как се събуждат и имат вече нови магазинчета, услуги, имат достъп до интернет и т.н. Освен това градовете в момента не ни дават нищо повече от това, което имаме като живот на село. Но тъй като градът е средище за културен, социален живот, за съжаление, в условията на пандемия, всичко това е много силно ограничено“, казва директорът на компания за недвижими имоти Полина Стойкова.
По същото време, когато Роси и Митко откриват мечтания дом, свикнал да плава по реките на Европа, корабът на 42-годишния Красимир акостира в родопското село Момчиловци.
Срещаме го в дома му. Той няма нито един работен ден в България. Още като студент получава шанс да работи зад граница и така да издържа семейството си. През последните 10 години е управител на бар в круизна компания. Ден след обявяването на извънредното положение, мъжът трябвало да се отправи на гурбет за пореден път, но „локдаунът“ променя нещата внезапно.
„Стоя и чакам да се уж нормализират ли, не знам нещата. Парите са крайно недостатъчни като заплати тук. Не мога да проумея как е възможно да работиш в България и да ти стигат парите. Не знам хората как се оправят“, казва Красимир.
Със стегнат куфар Красимир очаква момента, в който отново ще отплава. Дотогава разчита на това, което е успял да спести. Престоят вкъщи е време и за равносметка.
„Осъзнах колко всъщност много губя от тази работа в чужбина и че не съм със семейството си. Винаги съм го знаел, усеща се това нещо, но сега вече, като имах шанс да изкарам време с тях. Постоянно. Всеки ден. Да се будя с тях, да изкарвам деня си с тях… Всъщност не осъзнавах, че загубата е толкова голяма“, казва Красимир.
Епидемията дава важен урок и на 20-годишния Георги Бориков.
„Пандемията ме научи да планирам ден за ден. И в един момент се промених и като човек“, споделя Георги.
Убеден е от малък, че трябва да продължи образованието си навън.
„Нищо не изглеждаше добре, виждах как майка ми работи на две места, за да може да се грижи за нас. Как баща ми също има някакви трудности с развитието си в кариерата и с издържането и реших, че трябва да направя нещо“, разказва Георги.
Приемат го в един от престижните университети в Нидерландия.
Само 20 дни, след като заминава, освобождава квартирата си и се връща обратно у нас.
„В момента, в който се случи пандемията, компаниите спряха да търсят нови кадри. Не можех да си позволя да плащам нещо, което не знам дали ще се върна след два месеца, година или две. Имах желание да си намеря възможност за реализация там, но не се получи", разказва Георги.
Работа и реализация засега намира в България. А обучението му продължава дистанционно. Не така обаче си е представял студентския живот.
„Реално само съм виждал входа на кампуса и дори тогава беше тип Чернобил. Кампусът празен, сградите около университета абсолютно празни. Няма коли по паркинга. Седиш и си в абсолютен шок“, казва Георги.
Пандемията прибра хиляди студенти и работещи в чужбина като Георги и Красимир. През 2020 г. завърналите се сънародници са шест пъти повече от напусналите, показват данните от Националната статистика.
Въпреки това пандемията задълбочи иначе тревожните демографски проблеми в страната, отчитат експертите.
През първата година с COVID-19 се отчита рекордна разлика между починалите и родените. Само заради тази тенденция населението ни е намаляло с над 65 хиляди души.
„Това число е безпрецедентно в историята на България изобщо. 1997-ма, която ние демографите цитираме като най-лошата демографска година, дори нея минахме. Всичко това означава, че раждаемостта не може да компенсира смъртността. Ако погледнете нарастването на общата смъртност, следва COVID-19. Миналата година в началото на декември, когато беше втората вълна имаме три седмици, през които общият брой на починалите лица надмина 4500 на седмица. Тоест за една седмица на всеки 1000 души умират 32-ма човеци. Това е изключително висок показател, характерен само за онези години за края на войните на миналия век“, коментира Магдалена Костова от НСИ.
Освен че населението намалява, българите все повече застаряват. Делът на възрастните е най-висок във Видин и в Габрово, а най-малък е в София и във Варна.
„Вероятно ще се стигне до повишаване на пенсионната възраст, за да може чисто механично да се увеличи населението в трудоспособна възраст и да се намали делът на тези, които са пенсионери. Разбира се, това не може да е безкраен процес, тъй като хората все пак имат право на едни достойни старини“, казва гл. ас. д-р Ралица Пандурска, катедра „Човешки ресурси и социална защита“, УНСС.
„Много е важно да се насърчава раждаемостта, да се насърчава отговорното родителство. Семействата да създават и да отглеждат своите деца в една добра и здравословна среда“, допълва Пандурска.
Най-много българчета са проплакали през изминалата година в Сливен. Немалка част от тях в ромската махала на квартал „Надежда“.
Махалата е дом и за Георги Борисов. В тази част от квартала хората масово са безработни и неграмотни, разказва мъжът.
"Моят баща винаги, когато се прибираше от работа и ме насърчаваше с тези думи, вземаше ме в ръце – „Георге, ако искаш да не работиш като мен тежка физическа работа, учи. Докато са моите сили и възможности, аз ще ти помогна да се развиваш", разказва Георги Борисов.
Мечтата му да учи, станала толкова силна, че дори я сънувал. Един ден сънят се сбъднал и се записал в Техническия колеж .
"Отивам, влизам вътре в колежа и когато отворих вратата, както сънувах съня, така всичко. Аз си викам, аз бях тук в съня си, Бог ми го показа“, споделя Георги.
Резултатът не закъснява. И в момента той е единственият висшист и автомобилен инструктор в историята на 30-хилядния квартал.
"Радват ми се тук съкварталците, радват се и винаги дават пример с мен", казва Георги.
В малкото свободно време Георги проповядва в местната църква, за да помогне на младите хора. Съветва ги да изберат път, различен от този на общността им – ранен брак, деца и липса на образование. Самият той е родител на три деца.
"Че ранната женитба не е правилна, че трябва да учим, да се развиваме правилно, след като станат пълнолетни и завършат образование може да се създаде семейство. Ти си малък, тя е дете, не може да създадеш семейство. Ти сам трябва да си дадеш тази вяра и този кураж, че ще успееш", обяснява Георги.
Винаги ще има какво да се промени.
„Никога не съм бил горд, че съм българин, никога не съм се и срамувал. В момента, в който мога да изляза, веднага бих заминал. Ще ми се имам рецепта и да ви я кажа, и всичко да се промени. Но ако не може държавата да го направи, някоя друга държава може да го направи за младите хора и те ще я изберат. Те трябва да го направят. Твърде е кратък животът, за да го пропиляваш в бездействие, каквото е тука за млад човек“, смята Красимир.
Но промяната зависи най-вече от нас. А светлина има – стига да я видим.
„В момента е малко по-трудно да се бутне колелото, за да започне, то да се върти гладко. Но това вече е един процес, който е започнал и не мисля, че ще спре в близко бъдеще. И според мен ще се засили“, вярва Росица.
„Аз лично винаги с надежда гледам на нещата. Не е въпросът точно колко българи живеят на тази територия, въпросът е какви са и как живеят. Дали са млади, дали са успешни, дали работят, дали има здравеопазване, дали има образование, дали са качествени хора. Живели са и 3, и 9 милиона и държавата я е имало“, казва Магдалена Костова от НСИ.
