bTV Репортерите: Търсят се лекари

Около 5000 студенти всяка година прекрачват праговете на медицинските университети, за да поемат по пътя към най-хуманната професия.

Малцина са тези, които знаят къде ще ги отведе пътят. Някои остават.
62% от лекарите на България са концентрирани в 5 области – тези, в които има медицински университети. Над 1/3 от медиците са в София.

Така някои региони се превръщат в демографски пустини.

Като Видин. Най-бързо опустяващият, с най-застаряващото и с най-болното население. Град с около 50 хил. души, това е един от районите, в които лекарите са под средното за страната. През годините в болницата се закриват и разкриват различни отделения.  И в момента липсват основни специалисти.

За Цветелина Милославова това означава, че трябва да пътува редовно до София – защото лекарите, нужни за нейното заболяване – лимфадем, работят само в големите градове.

„Няма никакви специалисти в областта. „За мен е необходим съдов хирург, който да установи заболяването. Наблюдението също е от съдов хирург, а след това и физиотерапевт, който да поддържа заболяването. Това, че липсваха ми костваше много време, за да се установи самото заболяване. Разбира се не тук, а в София“, казва Цветелина Милославова.

Сблъсъкът на съпруга ѝ също е челен – преди година и половина получава инсулт. Точно в този период обаче неврологията във Видин не работи.  Най-близката е на 60 км – в Лом. Пътят – около час.

„Безкраен. Докато спре линейката и видя, че той е в съзнание, ми се стори цяла вечност. Аз и синът ми бяхме отзад. Не знаехме как ще го заварим, когато стигнем до Лом. Не пожелавам на никой това да пътува зад линейката за Лом“, разказва съпругата.

Статистиката показва, че на подобни места над 500 души годишно търсят помощ заради инсулт.

Неврологията остава затворена месеци наред – след смъртта на д-р Борислав Иванов – лекарят, който въпреки пенсионната си възраст се връща, за да спаси отделението от затваряне в разгара на една от COVID вълните. Д-р Иванов губи живота си именно заради заразата.

8 месеца по-късно работата му наследява д-р Ангел Благоев. Родом от Северопазападна България, специализирал в столичната болница „Св. Анна“. През март тази година се връща към корените си.

„Тук реших да работя, защото имам близки, моят баща живее на 50 км. Оттук. Може би ще бъда по-полезен тук. В големите градове има персонал. Проблемът е в малките населени места, че няма лекари“, обяснява д-р Благоев.

Населението в региона е застаряващо, повечето хора са с множество заболявания, а профилактиката е останала на заден план.

„Идват пациенти с високо кръвно, с много висока кръвна захар, за тях това е нормално. Повечето пациенти казват, че са свикнали. Не си пият лекарствата, защото нямат пари. Не могат да си позволят да си купят лекарствата“, казва още докторът.

Справят се благодарение на лекари, които дават дежурства в болницата. Повечето от тях, както и сестрите, работят на по няколко места.

На д-р Благоев София не му липсва, но му липса семейството.

„Имам две деца. Момченце и момиченце. Те живеят в София, там учат и ходят на градина. Питат ме защо живея тука, защо работя… Задава въпроси, на които понякога не можеш да отговориш“, разказва лекарят.

На децата отговаря, че там където работи, има хора, на които трябва да помогне. Успява да ги види на две седмици веднъж. Засега обаче не смята да си тръгва от Видин.

На 300 км източно от Видин е Свищов. От 11-етажната болница в града се ползват само 7. Децата на града също вече не се раждат в нея. За последно в родилно ѝ отделение бебе е проплакало през 2012 г.

Любов Димитрова започва работа в свищовската болница през 1975 г. и остава до 2012 г., когато родилното затваря. Когато влиза в него отново, си спомня всички емоции.

За 48-те години, през които е акушерка, през ръцете ѝ са минали хиляди бебета. Спомня си годините, в които в града са се раждали над 1000 деца годишно. В момента работи в Бяла и казва, че е готова да се върне в Свищов, стига да има къде.

Родилното обаче няма как да заработи отново, докато не отвори и реанимацията. Ремонтирана, оборудвана и готова да приема пациенти – тя също не е отваряла от 2012 г. Част от апаратурата не е използвана дори веднъж.

„За да разкрием отделение по реанимация, са необходими 4 броя лекари със специалност по анестезиология. Немислимо е, защото за да ги предложим тия лекари, те трябва да работят на основен трудов договор. Съмнява ме лекар в университетска болница да напусне лечебното заведение, за да дойде на основен труд договор в общинска болница“, коментира Илиян Венков, директор на МБАЛ „Д-р Димитър Павлович“.

Епидемията от COVID-19 нанася допълнителен удар върху болницата – лекари заболяват, а някои губят и живота си. Така на ръба се оказват и други отделения.

Голяма част от лекарите и сестрите са в пенсионна възраст. И трудно се намира млад медик, който да ги замени. Идват лекари на половин щат, или просто помагат с дежурства. Работата на половин щат обаче не може да покрие изискванията.

„Имаме нужда от хора да дойдат, да работят. Дори и на втори трудов договор, за да помагат. Мисля ,че това е формулата за общинските заведения. Болница трябва да има във всеки един град, дай боже да не се закриват. Затова трябва да се помисли за общинските болници“, смята Венков.

За да се насочат повече млади лекари в по-малките болници извън големите градове, от здравното министерство облекчават процедурата за получаване на одобрение за обучение на студенти и специализанти. Болниците, които нямат програма за специализация, могат да сключват и договори с по-големи бази за обучение, за да могат служителите им да придобият специалност. От министерството обаче подчертават – ролята на работодателя остава ключова.

В голяма част от населените места липсва не само специализирана, а и базова медицинска помощ. За да се намали диспропорцията,  една от мерките, част от плана за развитие, е за разкриване на 200 амбулаторни практики. Очакванията са те да дадат достъп до лекар на десетки хиляди българи.

„Тези амбулатории ще бъдат разкрити в отдалечени населени места. В тях не е имало базова медицинска помощ  от години. Можем да предположим, че в тези 200 населени места, в които ще се разкрият амбулатории до извънболнчина помощ, населението, което ще може да се възползва от нея, ще е до 1,6 млн. души“, обяснява д-р Лидия Чорбанова от Министерството на здравеопазването (МЗ).

Според нея това ще намали осезаемия недостиг на специалисти, както и острата нужда от тях, чрез превенция на някои основни заболявания и техните усложнения. 

От здравното министерство отчитат, че вътрешните миграционни процеси следват общите тенденции за страната. Затова и разпределението на лекарите е непропорционално. И трайно по-равномерно разпределение на лекарите  може да се очаква при сближаване на социално-икономическите условия.

Липсата до грижа обаче води след себе си и логичните последици.

„В даден регион, когато липсва болница, основно училище, ангажимент на джипи – населението е изключително склонно към миграция и почти не се задържа. Особено в по-младата възрастова група“, коментира доц. Камен Петров от катедра „Регионално развитие“ в УНСС.

По думите му в Северна България недостигът на лекари е най-осезаем. Бъдещето той вижда в локалните решения на местните проблеми.

„Тези лечебни заведения се нуждаят от подкрепа, за да се запазят. Когато няма програми за интеграция, това е трудно постижимо.  Много е важно нацията да се чувства добре и да е здрава. Не е необходимо винаги да се търси пътуване в София, защото в момента цялата страна се лекува в столицата. Важно е в тази посока да работим, да решаваме местни проблеми. Защото без здравеопазване и образование нацията е за никъде“, допълва доц. Петров.

Не само потенциалното развитие, а усещането за призвание е това, което дава първоначалният тласък на бъдещите лекари. Преди 5 години за пръв път прага на медицинския университет в София прекрачва Мустафа Барзев. Родом от село Вълкосел, избира медицината, защото винаги си е представял как лекува.
Той е в V курс, вече е доброволец и черпи от опита на другите.

Вече е решил, че ще специализира коремна хирургия – във възможно най-голямата болница, за да бъде полезен с опита си един ден, когато се върне в родния си край.

„Логиката да се завърна е да дадеш нещо повече, нещо, което си придобил, да го приложиш там. За да се почувстваш удовлетворен от себе си. Моите близки почти всички са там, и това е другото, което ме мотивира. Все пак съм безкрайно благодарен за подкрепата през цялото това време. И бих се радвал един ден, ако се наложи – дано не се налага – да помогна и на тях самите“, казва младият медик.

Мустафа твърди, че не съди колегите си, които избират пътят към чужбина. Разбира ги. Той обаче се надява да бъде полезен в България.

Колко са тези, които се връщат от чужбина, никой не знае. През последните години обаче здравните власти отчитат тенденция за спад в броя на издадените удостоверения, които дават право на българските лекари да практикуват в чужбина. През 2019 г. те са 208, през 2020 г. – 160. Младите лекари, които придобиват специалност всяка година, са около 700.

Медиците ни обаче са под средното за Европейския съюз, докато болничните легла на глава от населението са два пъти над средното за Евросъюза.  И докато през годините броят на лекарите е почти постоянен – медицинските сестри са се стопили почти двойно за 30 години.

Логичният въпрос е ще има ли кой да обслужва изобилието от легла, с което българският пациент разполага, и докога.