Годината е 1912. България трескаво се подготвя за Балканската война, която има за цел да обедини още останалите под османска власт територии с новосъздадената държава. Задачата да охранява 200-километрова фронтова линия в Родопите се пада на полковник Владимир Серафимов и 21 Средногорски полк.
В Чепеларе, след пламенна реч на полковник Серафимов, войниците разбират, че войната вече е обявена. Те настъпват към селата, които 30 години чакат своята свобода, и успяват. Стигайки в Смолян, местните ги посрещат като освободители. Дори предлагат подслон и храна. Свободата обаче не се откупва толкова лесно, пролятата кръв не е достатъчна, а предстои най-решаващата битка.
В този момент към Родопите е изпратена 4 пъти по-голяма и то професионална армия, водена от Авер Паша. Българите са на три различни позиции в планината, а от военното командване идва заповед към полковник Серафимов да пристъпи към отстъпление.
„Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…“, казва полковник Серафимов.
Трите дружини се събират на връх Средногор. Това е мястото, където полковник Серафимов казва на всеки един от българските войници, че са свободни да напуснат бойното поле, защото осъзнава, че не е изпълнил заповедта на военното командване и в момента е просто един бунтовник. Напуснали обаче няма. Не след дълго започват и бойните действия. Най-голямата мишена е именно полковник Серафимов – той не е улучен от нито един куршум, затова турците го кръщават „шейтан“ или, преведено, дявол.
В решаващата битка българските войни се изправят на нож и с викове „Ура!“ срещу противника. При вида на хора, които вече няма какво да губят, Авер Паша обръща своите войски в бяг. Героизмът и саможертвата са сходни единствено с боевете при Шипка. А днес на историческия връх този параклис пази костите на 81 от войниците в 21 Средногорски полк. В българската армия наследници има и днес 101 алпийски полк, или новите „Стражи на върховете“.
„Един връх, една цел“ – това е девизът на 101 алпийски полк, в който воините не просто служат в планината. Те я владеят.
В гъстата растителност видимостта е лукс, а секундата забавяне е фатална. Мъглата е както прикритие, така и враг.
Оборудвани с АТВ-тата и УТВ-тата, за секунди военните се придвижват между дървета и храсти, по горски пътища и пресечени терени.
Тук не печели този с най-силен глас, а този, който владее тишината и прецизния изстрел. За секунди униформените стигат до „Белия камък“ – местност, колкото красива, толкова и опасна. Сливат се с терена, готови да отбраняват своите територии. А те често са и там, където върховете докосват небето. Но това за алпийците не е проблем, защото за секунди те сменят кубинките със ски, а АТВ-тата – с моторни шейни.
През суровите условия на Родопите ни води капитан Николай Соколов. Той обучава новите снежни войни да оцеляват при над 2 метра сняг и живак в термометрите много под нулата.
„Намираме се на най-високата точка в Родопите – връх Перелик“, казва капитан Николай Соколов, заместник-началник на учебен център за планинска подготовка.
„Да, прав сте, краят на април е и виждате, че на моменти на места снегът е над 2 метра покривка. Не всяка година е така, но обикновено до този период снегът е достатъчен, за да провеждаме зимна подготовка и зимни курсове“, казва капитан Соколов.
„Зимата е дълга, т.е. ние имаме между 4 и 6 месеца активен зимен сезон, в който тренираме обучаемите да се придвижват в такъв терен, за да могат да водят бойни действия именно в планината“, казва капитан Николай Соколов.
„Специфичното е... Първо и на първо място, военнослужещите трябва да са отлично физически подготвени. Това е базисното за всеки вид подготовка. След което преминаваме към обучение с различен алпийски инвентар. Както в момента ме виждате, аз съм със ски. Могат да бъдат със снегоходки. Ако теренът е прекалено заледен, могат да бъдат и с котки и пикели. Т.е. ние трябва да обучим нашите военнослужещи да използват правилната екипировка, за да се придвижваме безопасно и бързо към заповядана точка, в която да изпълняват тактически задачи“, казва капитан Николай Соколов.
Там, където мъглата свързва върха и небето, сякаш снежните войни излизат от нищото. Ревът на моторните шейни разсича тишината.
Всяко движение е премерено. Всеки поглед е насочен към хоризонта. Те знаят, че планината не прощава, а врагът милост няма. А целта е една – нито крачка назад.
Куршум улучва един от снежните войни в крака. Далеч от цивилизацията всеки един от тях е подготвен да спасява и животи, на място, където освен вражеският огън всичко друго може да те убие.
Раната на войника е изолирана, а моторна шейна го отвежда до полеви медицински пункт.
Тези момчета са най-добре подготвената част от Сухопътните войски за придвижване в снежни терени.
„На тази ска се поставя колан. Този колан не позволява на ската да се приплъзва назад. Тоест, слагайки тези колани, ние можем да се придвижваме нагоре по стръмен терен, което не позволява връщането назад на самата ска. Ската е сравнително доста лека, обувката е по-специфична. Отпред е захваната точково, а отзад петата ми е свободна. Разликата с алпийските ски е, че автоматът работи по съвсем различен начин и е приспособен да може да изкачваме стръмни терени нагоре“, казва капитан Николай Соколов.
Тренировките са пригодени така, че всяко дърво да бъде укритие, а всяка преспа да бъде преодоляна за секунди. Пътищата и откритите терени са възможност, но не за алпийците, а за противника.
„За да се прикриваме по-добре, използваме тези бели халати, маскировъчни бели костюми, които значително затрудняват противника да ни види на открито и вътре в гориста местност. Предвид тенденциите, които в момента наблюдаваме на водене на бойни действия, най-вече използването на дронове, това ни задължава да преминем в гориста местност и да избягваме тотално откритите места“, казва капитан Николай Соколов.
„Със сигурност по пътя няма да се движим никога. Ние трябва да бъдем вътре в гората, да бъдем прикрити, да бъдем тихи, да бъдем бързи. И да изненадаме противника от мястото, което той най-малко очаква. Оттам идват и спецификите на подготовката, която водим“, казва капитан Николай Соколов.
„На първо място, алпийският военнослужещ трябва да бъде наистина физически много добре подготвен. На второ място, волевите му качества трябва да бъдат такива, че да понасят тези сурови условия за неопределен период от време. Третата точка, или третото условие, което трябва да имаме предвид, е, че ние никога няма да имаме това, което ни е необходимо. Говорим за екипировка или пък за боеприпаси, храна, вода и т.н. В този терен е много трудно да се доставят тези важни необходими неща за воденето на бойни действия и ние трябва да знаем, че никога няма да имаме достатъчно“, казва капитан Николай Соколов.
За снежните воини снегът не е препятствие, а среда, в която те оцеляват. Изграждането на лагер в зимни условия неведнъж е спасявало животите им. Заедно с Майор Даниел Карабов влизаме в една снежна пещера.
„Намираме се в едно снежно съоръжение. Снежна пещера. В случая това е най-бързият начин, ако трябва личен състав при дадено лошо време да се подслони, да изчака за определено време. По най-бързия начин се търси такъв склон, за да се проверява предварително каква е дебелината на снега и по този начин се изготвя снежната пещера“, казва майор Даниел Карабов, началник на отделение „Подготовка“ в 101 алпийски полк.
„Когато почне да капе, това означава, че вече трябва да напускаме това съоръжение“, казва майор Даниел Карабов.
„Бързи варианти като съоръжение за бивакуване са снежната яма и снежната пещера. А за съоръжения, в които ще останем по-дълго време, вече се прави иглу. Два варианта на иглуто. Днешният вариант, който е снежната покривка, позволява да се направи отъпкан купол. И след това, от тази страна, от която ние ще изпълняваме задача, да започне да се изкопава дупка, да се изнася снегът и вътре да се получи един купол с диаметър 3 метра и височина около 1,5 метра“, казва майор Даниел Карабов.
„Всичките военнослужещи, които са постъпили на работа в 101 алпийски полк, преминават курсове. На тези курсове се прави точно това нещо“, казва майор Даниел Карабов.
„Не само като укритие, но и термодрон не може да го хване“, казва майор Даниел Карабов.
Благодарение на серията учения „Родопи“, които полкът провежда съвместно с алпийски отряди от други натовски армии, инструктори, какъвто е капитан Соколов, могат да усъвършенстват подготовката.
„Не смея да твърдя от кого сме по-добри и чисто сравнително не е правилно. Със сигурност се учим от някои армии, тъй като знаете държави като Австрия, Германия, Италия“, казва капитан Николай Соколов.
„Абсолютно сте прав. Непрекъснато имаме обучения с Австрия, Италия, Германия, с алпийските нации, както ги наричаме. От които се учим и виждаме, че действително сме на едно и също ниво“, казва капитан Николай Соколов.
„Ако трябва да бъда честен, Сухопътни войски в последните години осигуриха доста екипировка и това, което ни е необходимо, смея да твърдя, че го имаме. От нас се изисква да работим, да тренираме. А вече откъм нови технологии, говорим за дронове или антидрон системи, там със сигурност всеки има нужда от това нещо в момента“, казва капитан Николай Соколов.
Полкът разполага с добре подготвени оператори на дронове, които са очите на военните, изпълняващи задачи за нападение или отбрана. Тези кадри са от пилотирания от Младши сержант Кристиян Илиев дрон. Той е един от най-добре подготвените военни оператори на дронове не само в полка, но и в армията.
„Еми с доста тренировки. От полка ни плащат курсове, които доста ни помагат да се обучим и да напреднем в това направление“, казва младши сержант Кристиян Илиев.
„Много е важно. Дроновете навлизат все повече и ще се използват за все повече неща“, казва младши сержант Кристиян Илиев.
„Като правим занятия, помагат много да коригираме нещата, които правим както трябва, или да ни дават наставления, цели“, казва младши сержант Кристиян Илиев.
За 101 алпийски полк битката не е само с противника, но и с гравитацията.
Младши сержант Николай Панчев добре знае какво е чувството кубинките ти да застъпят ръба, а под теб да е празнота. Въже, карабинер и пулс, който бие в слепоочията. На скалата няма място за колебание – спреш ли, ставаш просто фигура, висяща в нищото.
„Различни видове рапели, нали, с главата надолу, малко по-екстравагантни са, но ние ги използваме за различни видове тактически задачи, които изпълняваме“, казва младши сержант Николай Панчев.
„Напротив, ние сме военни алпинисти“, казва младши сержант Николай Панчев.
„Ползваме същите техники, които примерно са познати в цивилния свят, но те се различават по това, че ние сме по-голям колектив и има друга цел да изпълняваме. Ние нямаме за цел просто да се изкатерим, ние оттам нататък продължаваме тактическата си задача. Това е просто елемент от нашето придвижване, било то и вертикално“, казва младши сержант Николай Панчев.
„Точно така. Това създава големи трудности, понеже теглото на самия военнослужещ става от порядъка на над 40 кила, поето това е доста за човек. Независимо от натренираната му форма, това си е доста. В цивилния свят хората се ограничават до около 20 килограма. При нас няма как да се получи това нещо, понеже екипировката е доста тежка“, казва младши сержант Николай Панчев.
„Ами бих казал да. Специално за алпийските работи. Говорим и за спускането с хеликоптер“, казва младши сержант Николай Панчев.
Сирените на стрелбището дават сигнал за огън. Стрелковата подготовка на алпийците е разделена на специфични модули – от учебни до контролни стрелби, всяка със своите строги изисквания за прецизност и бързина.
Военнослужещите преминават през поредица от задачи, които изграждат в тях навика за бърза реакция. Поставени в различни стрелкови позиции, те трябва да поразят цели до около половин километър дистанция.
Армията не приема строги правила за стрелковата подготовка. За отличен трябва всички цели да са поразени, а за добър резултат се допуска пропускане на една или две цели, но основното ядро на врага трябва да бъде неутрализирано.
В суровия свят на Родопите, където планината не признава рангове, ролята на Полковник Стефан Димов е далеч над уставните задължения. Неговата роля на командир е най-трудната в армията: да превърне индивидуалния страх в колективна сила.
„Бих казал, че ние сме на много високо ниво. Партньорите ни оценяват също с висока оценка. Единствено, може би ние отстъпваме в липсата на по-нова техника, но по този въпрос смело мога да кажа, че се работи и в момента командването на Сухопътни войски полага всички усилия за придобиването на нова техника“, казва полковник Стефан Димов, командир на 101 алпийски полк.
„Аз мога да кажа, че полкът е готов“, казва полковник Стефан Димов.
Доказателство, че духът и стремежът за надмощие над върховете са вечна част от смолянските униформени, е алпинистът Христо Проданов. Първият българин, качил се на покрива на света – Еверест.
„Не мисля“, казва младши сержант Николай Панчев в отговор на въпрос дали би работил нещо друго.
„Изумяваме се как военнослужещите от 101-ви полк, въпреки натоварванията и многото ангажименти, духът и желанието остават на високо ниво и винаги са мотивирани страшно много“, казва полковник Стефан Димов.
„Да, да, абсолютно. Със сигурност в тези сурови условия, когато стане трудно, започваме да връщаме лента назад и да осъзнаваме какво е свършено до момента и какво са направили хората преди нас“, казва капитан Николай Соколов.
„Не, отказване няма“, казва капитан Николай Соколов.
За воините от 101-ви алпийски полк планината не е препятствие, а техният единствен дом. Те са границата между спокойствието и стихията. Те са Стражи на върховете.
