В най-магичната нощ от година поемаме на пътешествие, там, където вярата оцелява, където надеждата се побира в шепа, където духът не остарява.
Настъпи времето, в което поглеждаме назад - за равносметка, но и напред - с надежда следващата година да е по-добра. Време е за обещанията, които ще си дадем и за молитвите, които пазят най-съкровените ни тайни, и за добро. На Бъдни вечер ще ви покажем историите на хора, които ще ни зарадват и вдъхновят.
"Роди се на 13 декември, точно 15 месеца след нейното братче".
Така започва историята на София, родена в 37-а гестационна седмица. След раждането лекарите преценяват, че по-бързо ще укрепне в кувьоз. Оттогава майка й си мечтае едно - тишината да спре.
"Не съм я чула още да плаче, само при раждане чух първия плач и оттогава всеки ден идвам да я виждам, но не съм я чувала все още", каза майката на София Гергана Белева.
Всеки ден пристъпва в неонатологията с различни мисли.
"Първоначално притеснение, после ядосване - как се стигна до тази ситуация, след това успокоение и надежда, положението се подобрява, как малкият човек всеки ден става все по-стабилен, все повече добри новини започват да се чуват. И всъщност радостта става все по-голяма".
"Молитвата е връзка с Бога, канал за кореспондиране с Бога и молитвата е и лекарството, с което ние лекуваме душите и телата си. онази сила на духа, която Бог ни е дал. Не действията, не думите", заяви отец Василий Сарян.
А в кувьозите - между апаратите, системите и тръбите - нещо цветно привлича вниманието. Малък плетен октопод. Наричат ги "първите приятели на бебето". Докато е в майчината утроба, детето обича да хваща пъпната връв, а пипалата на играчките имитират това усещане. Така е по-малко вероятно бебето да хване и издърпа сондите и тръбите, които подпомагат лечението му.
"Според СЗО много помагат за бебетата, за тяхното психоемоционално състояние и развитие. Шапчиците, които им слагаме са, за да запазим топлината. Новородените недоносени имат незряла терморегулация, много важно е да запазим топлината за температурния комфорт. Бебетата губят най-много топлина през главата, затова е нужно да се слагат тези шапки", обясни д-р Вася Дуковска-Илиева, неонатолог в болница "Д-р Щерев".
В неонатологичното отделение на тази столична болница сега има 9 деца. В кувьоза на всяко едно от тях има подобна малка, цветна, плетена шапка.
"Създават настроение в трудните моменти, когато идваш да видиш детенцето, определено ти става по-приятно. Когато сте си вкъщи, майката винаги слага играчица за настроение, това си е част от атрибутите за настроение", каза Гергана Белева.
Всъщност пътят на плетивата е дълъг. Започва в стая на фондация "Нашите недоносени деца". Седмици наред екип от доброволци плете играчките според точни изисквания. Преждата се купува с дарения.
"Имат специални схеми колко твърда да бъде главата на октопода, колко да бъдат дълги пипалата, колко да е обиколката на шапките, каква да е големината на терличките спрямо възрастта. Преждата е хипоалергенна и е устойчива на пране... вътре в нея има вата, много е важно да бъде гъста плетката, играчката да е твърда, да не излиза вата. Всеки месец има среща за проверка и контрол на плетивата", разказа Маргарита Габровска от Фондация "Нашите недоносени деца".
За 6 години инициативата е зарадвала пациентите на 30 отделения в България. Играчките остават за бебето и след изписването му.
Много от децата в неонатологията ще посрещнат празниците далеч от дома. В името на коледното настроение родители и лекари преобразяват малките пациенти в приказни герои. А малката София вече си е у дома - сбъднатото коледното желание на майка й.
Казват, че човек, който не е преминал през изпитания, е живял напразно. Ирен Дикова го доказва със своята история. Израства в семейство на архитекти и строители. Продължава професионалния път на фамилията и записва интериорен дизайн в Милано. Паралелно с това не спира да тренира и да носи медали за България.
"Състезавах се в два спорта - тенис и ски, имах медали и купи - първи места, като човек зодия овен второто място не ми харесваше", сподели Ирен Дикова.
Казва, че именно когато вижда живота в най-красивите му форми, започва неочакваното обратно броене. Постепенно започва да чувства все повече умора. Всеки ден. Лекарите поставят диагноза "муковисцидоза" - заболяване, което уврежда белия дроб.
"Първоначално не вярвах, не исках да повярвам. На фона на цялата динамика от дете не вярвах, че нещо може да ме спре. Значи, ти си тук с мисия и трябва да се бориш. Не се затворих в себе си: "О, не, оттук нататък аз съм друг човек", аз просто продължих напред с още по-голяма борбеност", каза Ирен Дикова.
Така, в продължение на няколко години на стриктен режим успява да следва мечтите си. Паралелно с това продължават и изследванията, за да влезе в листата за чакащи за трансплантация.
"Пътувахме с баща ми, аз леко се влошавах и благодарение на някой отгоре или мой личен късмет, успях да стигна навреме, за да мога да вляза веднага в болница и до 48 часа аз имах донор. Аз просто се събудих, около мен имаше 5-6 лекари, които ми казваха да дишам и аз тогава осъзнах, че дишам с помощта на някой друг, който си е отишъл, и благодарение на него аз съм жива", добави Ирен Дикова.
Казва, че живее втори живот.
"Вярвам, че аз живея един прекрасен живот и душата на този човек живее с мен и който и да е той, където и да е (в случая гледа отгоре), той е щастлив, защото аз живея най-прекрасния втори живот. Аз благодаря всеки ден. Събуждам се и благодаря на този човек, на късмета си, на душата си", заяви Ирен Дикова.
И дори срещата два пъти с коронавируса не я плаши. Отново работи, не забравя и спорта.
"Това упражнение е за изправяне на гърба и рамене. Защото имах задъхвания, не можех да дишам, съответно раменете се събират, а когато са разтворени раменете, имаш силен гръб, те те карат да дишаш по-добре. Краката са първото нещо, което тренирахме след операцията, защото ти трябва да си стъпиш на краката и след това всичко останало", разказа Ирен Дикова.
"Ако нямаше страдание, нямаше да има подвиг. Ако нямаше трудности в този живот, нямаше да има борба за спасение на душата. Всички тези трудности имат своята първопричина, всеки трябва сам да я открие", категоричен е отец Василий Сарян.
Днес Ирен често оказва помощ на чакащи или вече трансплантирани. След години на изпитания, намира отговора на въпроса: "Защо на мен?"
"Отговорът е: "защото някои хора просто са родени с конкретна мисия" и в случая моята мисия е да продължа да живея тук, да показвам доброто, да помагам на хора в същата тази нужда, да давам надежда и да усмихвам хората".
През средата на декември зимата сякаш забавя своя ход на прага на село Вълкосел. Там, между различните вероизповедания, средиземноморския климат и ориенталския тютюн, съжителстват около 2400 души. Голяма част от тях разчитат на грижите на доктор Зинаида Даутева. Напук на схващането, че възрастта не трябва да се споменава, именно годините й изумяват всички. На 74-годишна възраст продължава да лекува.
"Те са трето поколение, които лекувам, разбирате ли ме? Когато съм дошла, той е бил дете, след това е бил баща, а сега е дядо", казва д-р Зинаида Даутева.
Завършва гимназия във Велинград, а след това и Медицинския университет. Със съпруга й се местят във Вълкосел и така от 1973 година помага на всеки в нужда. Казва, че не си е представяла, че ще работи до тази възраст, но годините са изтекли неусетно.
Често ходи по домовете на хората, при спешен случай викат линейка от Сатовча или Гоце Делчев.
"Най-голямото предизвикателство през годините досега е, че сме откъснати от по-големия град, където има възможности за оказване на по-добра медицинска помощ. Случвало ни се е в линейка да израждаме, в асансьор, тук - това са много години, но тогава имахме много раждания, не както сега, и обикновено са завършвали с щастлив край", разказа докторката.
Работният й ден няма начало и край.
"Всяка вечер. Всяка събота и неделя. Това е редовно. Не е имало вечер да не те повикат или телефонът да звъни. Обикновено става въпрос за случаи, които са се влошили или в последните часове, или по-спешни състояния. Вечерта, влизайки в банята да се къпе, бойлерът е на газ и той явно изпуска газ, и то изпада в кома. Близките му ме изваждат от стаята и ме викат. Веднага трябваше да се изнесе навън, разбира се, тогава нямах време за бърза помощ, в една кола, изнасяйки го навън, отваряйки вратите и прозорците, то пое въздух, защото до този момент нямаше дишане. Придвижихме го вече в колата до града и то се спаси", допълни д-р Зинаида Даутева и допълни, че в онзи момент е чувствала огромно напрежение.
Днес доктор Даутева живее сама. Губи съпруга си преди години, а дъщеря й живее в Благоевград със семейството си.
"Това, което научих след случилото се със съпруга ми, е, че човек не трябва да изпада в пълна депресия. Трябва да намериш начин да излезеш от тази ситуация. Това, което на мен ми помогна, е детето ми. Защото тогава исках да напусна работа и да не съм в тази професия, но тя не беше съгласна, аз я послушах и не съжалявам", категорична е д-р Даутева.
Заедно с нея отиваме в дома на семейство Шаматареви за преглед на едномесечната Силвет. Майката на бебето разказа, че селото е голямо, но всички познават лекарката и разчитат на нея. "Звъним посред нощ, но винаги е на линия, прекрасен човек. Ние сме израснали пред нейните очи, моето дете също, сега внучето“, каза тя.
Лекувала три поколения, доктор Даутева плахо поглежда към края на своята близо 50-годишна кариера. Може би ще се премести при дъщеря си и внучетата, може би и там ще продължи да помага. На наследниците в професията пожелава сила, с която да се грижат за другите, но и за себе си.
Остават няколко часа до Рождество Христово.
