Газиантеп е дом на над 2 милиона турци, кюрди и сирийци. В древния град живее и малка, но сплотена българска общност.
Домът на Жана е един от слабо засегнатите при земетресението. Часове след 7,8 по Рихтер го намираме пълен с приятели и роднини.
„На първо място искахме да сме заедно, каквото и да става, с моята приятелка, българката. Така е малко по-лесно. Газиантеп е изграден на много големи скали. Няма пръст, има скали и все са ни казвали, че дори да стане земетресение, няма така да го усетим. И най-голямото ми впечатление, което ми направи, е че нашите, старите къщи, са направени много по-здраво от новите сгради“, разказа Жана Окукджу, жител на Газиантеп.
Първият и най-силен трус в областта Кахраманмараш е толкова силен, че мести целия Анадолски полуостров 3 метра на запад. Напрежението между земните плочи се натрупва над 200 години, преди да събуди Турция и Сирия в черното утро на 6 февруари.
Жана разказа, че са спели по време на първия трус. Когато е започнал, те са легнали до леглата с ръце на главата и са чакали да свърши. На другия ден е имало още трусове. Допълни, че ѝ се е завил свят, хората са излезли на улицата и са започнали да викат, да пищят, имало е паника. Един от блоковете така се е разлюлял, че тя е очаквала да падне върху главите им.
Вторичните трусове продължават – дори по време на разговора ни. Мъртвите са десетки хиляди, но никой не може да прогнозира мащаба на загубения човешки живот.
„Вчера един приятел ми пусна едно съобщение, че 5 човека са ги погребали в неговото семейство. Много хора познаваме и все от някъде чуваме, че на някого най-близкият, майка му, баща му са останали и са починали. Това е“, сподели Жана Окукджу.
Всички в радиус от 200 километра около епицентъра на земетресенията прекарват нощите навън, а причината е видима – както на земята, така и от небето.
„Умряхме от студ! С по две-три одеяла сме се завили обаче беше много студено. Особено в деня на земетресението - първото и второто - сняг, дъжд, мокрим се, те се овлажнили одеялата... Хората бяха много зле“, спомня си Жана.
Други с денонощия останаха в колите си пред бензиностанциите в очакване на гориво, за да тръгнат нанякъде в търсене на спасение. Подслонът в село Балармуду, провинция Хатай, не достига, а децата са изплашени, защото малкото налични палатки са издигнати край местното гробище.
В радиус от 150 километра села и градове са разрушени в различна степен - между 50 и 80% от сградите на места са превърнати в огромни купчини бетон и тухли. Местните съобщиха, че помощта на властите се насочва основно към големите градове, а хората в провинцията се почувстваха изоставени. Температурите през нощта достигнаха минус 10 градуса.
След първите часове на скръб и отчаяние, от развалините бавно започнаха да излизат и истории за спасение, и за надежда.
„Бяхме аз и майка ми. Казах й: Мамо, става земетресение! А тя ми отвърна – ти си лягай и чети молитви. Изведнъж усетих, че си ударих главата в стената. Бях сред тухли и камъни. Видях празнина и влязох в нея. Чу се глас, след това – къщата рухна. "Помогнете, елате, помощ!" Не виждах как ще се спася. Съседите ни, да са живи и здрави, дойдоха да помогнат. Извикаха ме по име – како Айше, како Айше“, разказа .
За да протегне ръка в помощ на пострадалите, в дъждовната нощ към затрупаните с баща си пътува и Хале, племенница на Айше. Жената е извадена жива от роднини и съседи.
„Беше кошмарна нощ. Беше като края на света. С много усилия аз, баща ми и брат ми влязохме и изкарахме леля. Ден след земетресението извадихме и тялото на баба. Загубихме и двете ми малки братовчедки, нашите бебенца, загубихме и другата ми леля. Толкова е тежко сега, че се радваме, когато поне намерим тяло, когато поне успеем да погребем близките си“, заяви Хале Мерт, племенница за Айше.
В първите часове след земетресението болниците в засегнатите райони са залети от огромни човешки потоци. Само в първите две денонощия и половина през Университетската болница в Газиантеп преминават близо 5 хиляди души – затиснати под отломките, скочили през прозорците на домовете си, ранени в катастрофи по задръстените и разрушени пътища.
„Когато къщата се срути върху мен и майка ми, не разбирах какво се случва. Всичко угасна. Брат ми взе дървени подпори и ги сложи между нас и падналите стени. Така успя да повдигне цимента, под който лежахме.
Когато успяхме да излезем, разбрахме мащабите на трагедията, защото ние си мислехме, че само нашата къща е паднала“, разказа Ергюн Халангъръ, жител на Пазарджък.
Ергюн и майка му прекарват 10 часа под развалините. С фрактура на гръбнака и главата, той прекарва часовете си в очакване на добри новини.
„Майка ми в момента е в интензивното отделение. От кръста надолу е премазана и лекарите се борят за живота й. Пазарджък е напълно сринат със земята. Няма нито една здрава сграда и все още има толкова много хора под останките. Много близки и роднини загубих“, допълни Ергюн.
Въпреки огромните загуби, животът в Турция бавно трябваше да продължи.
В момента се обследват съседните сгради до разрушенията, за да се види дали те трябва да се съборят, или не и каква опасност представляват за населението в Газиантеп.
В хода на спасителните операции обаче напрежението сред хората се покачи. Йосуф сам успява да извади брат си и племенника си живи.
„В момента вече работят с тежка техника, тоест вече сякаш нямат намерение да търсят оцелели. Първия ден, когато дойдохме, докато стъпвахме върху бетона, отдолу чувахме гласове – не ни ходете отгоре, тежи ни. Представете си сега с тази тежка техника – и оцелелите вече ще са загинали“, каза Йосуф.
В часовете след земетресението целият свят затаи дъх в опит да долови звука на живота.
Цели 31 пъти група българските доброволци в епицентъра на земетресението успява да достигне до звука, невидима граница между живота и смъртта. Тези 31 спасени човешки живота нямат цена.
Условията в българския лагер край Кахраманмараш са сурови - студ, в палатки, без отопление и дежурства на няколко смени - 24 часа в денонощието. Всички са доброволци, излезли в неплатен отпуск от работните си места, за да бъдат тук.
Въпреки студа, липсата на сън и изключителното физическо натоварване, най-голямото предизвикателство за тези 33-ма български мъже и жени далеч от родината се крие в очите на местните хора.
„Най-трудно е погледът на хората, които те гледат, знаейки, че има някаква надежда, макар и малка, да откриеш техния близък под срутената сграда жив. За мен лично това е най-трудно да приема как хората ни гледат с надежда и със сълзи в очите“, сподели Павел.
Отвъд разрушенията и скръбта, в руините на турските градове се родиха картини, които нашите спасители ще отнесат със себе си от поразената земя завинаги.
„Когато слязох, една майка ме видя, че слизаме, екипът, и ме посочи на детето си - детенце, може би 3-4 годишно, колкото дъщеря ми. Дойде, прегърна ме за крака и ме погледна… Няма какво да направиш. Няма как да забравиш такива моменти“, категоричен е Красимир.
Различни български екипи помагаха в най-засегнатите от земетресението райони. Трагедията обедини целия свят - хора от различни националности, вярващи в различен Бог, говорещи на различни езици си подадоха ръка в борбата за човешки живот.
Пострадалите се пренасочват по въздух и по вода в места, като Адана и Мерсин, в търсене на медицинска помощ.
Последиците от най-разрушителното земетресение в Турция и Сирия за последните 100 години тепърва ще се изчисляват. Ясно е едно – загиналите са десетки хиляди, ранените – в пъти повече, а милиони оцелели останаха без дом, прехрана и надежда, че някога отново ще прегърнат близките си.
Но дори и в най-голямата си мъка, местните намират сили за едно последно послание към хората в България и целия свят.
„Искам да кажа да се обичат един друг. Да не си гледат кусурите, защото не се знае кога ще ни дойде краят на живота. И за най-малките неща да не се сърдят. Да се обичат! За мен това е най-важното - да се обичат едни други. Защото животът на земята не е толкова дълъг, колкото си мислим, че ще е. И ако дори са сърдити на някой, да си прощават един на друг. Това е, няма какво другo да кажа“, заяви Жана Окукджу, жител на Газиантеп.
По темата работиха Иван Георгиев и Бесте Сабри.